Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

Дейвид — който искаше да му казва „татко“, какъв оптимист — й даде свой стар мобилен телефон, за да можела „да звъни на приятелите си“. При думите му едва не се засмя. Стар апарат, пълен боклук, но той явно се гордееше колко е съобразителен.

Дано престане да я докосва. От това изтръпваше.

Беше видяла как Ема претърсва джобовете на вълненото й палто, след като най-сетне го свали предишната вечер. Затръшна вратата на стаята и се измъкна крадешком; Ема хвърляше гузно поглед през рамо, докато ръцете й тършуваха из джобовете на окаченото в антрето палто. Сигурно се надяваше да намери телефон. Все едно Наташа би проявила глупостта да донесе телефон в къщата вчера.

Ема не би споделила с Дейвид, че е претърсила палтото. Това би му се сторило ужасно. Ема обаче не й вярваше. А това можеше да се окаже проблем.

Снощи, след като всички си легнаха, Наташа се промъкна долу. Светна една лампа, за да разгледа картината в антрето. Беше забравила как изглеждаше майка й.

Как беше могла да забрави?

Майка й беше красива. И толкова я обичаше. Таша си спомняше бегло усещането за тази обич, но не беше изпитвала подобно нещо от много, много време.

След като Дейвид се беше обадил в полицията, се налагаше да мисли в движение. Не биваше да става така. Таша знаеше, че полицаите предават всичко, което им се каже, а това означаваше неприятности. Опита всичко, за което се сети, за да го накара да промени мнението си, но Ема беше непреклонна.

Щеше да манипулира Дейвид по-лесно, ако беше сам. Гузната му съвест му тежеше. Може би щеше да го убеди да не замесва полицията. Ема беше доста по-категорична. Заяви, че трябвало да уведомят полицията заради момичето… мъртвото момиче. Таша потисна плача си. Дали не беше…? Не. Не биваше дори да си го помисля!

Ема обаче спечели битката и убеди Дейвид да се обади. Въобразяваше си, че знае разликата между добро и зло.

Може и да знаеше нещо за доброто, но не знаеше нищичко за злото. Нямаше и най-бегла представа какво представлява „злото“.

Таша се усмихна на себе си. Скоро щеше да научи.

Беки се загледа в откритите поля около дома на Дейвид Джоузеф. Червената тухлена къща вдъхваше усещане за стабилност, но тя лично не би живяла тук. Идеята за живот в провинцията изобщо не я привличаше, а и дори някога да променеше мнението си, щеше да избере дом с великолепни гледки. Наоколо беше прекалено равно и монотонно за вкуса й. А и лекият дъх на тор също не можеше да спечели градско момиче като нея.

Градината пред Блу Медоу Хаус изглеждаше досущ като всяка градина през март — като цяло доста сива, с няколко бодро жълти нарциса, които загатваха задаващите се топли месеци. Въпреки това цветно петно Беки се вгледа в сенките на черните облаци, прогонили кратките слънчеви мигове от сутринта, и си каза, че би било по-подходящо да нарекат къщата Грей Медоу Хаус [4] В британската традиция е популярно на подобни усамотени имения, отдалечени от града, да се дават имена; това на дома на семейство Джоузеф в буквален превод значи Къщата със синята ливада; вариантът на Беки гласи: Къщата със сивата ливада. — Бел. прев. . Поне дъждът беше спрял.

Беки натисна звънеца и стрелна косо с очи мълчаливия, спокоен профил на Чарли Хюс, млада полицейска служителка, специално обучена да разпитва деца. Беше с късо подстригана руса коса, а чертите на лицето й сякаш бяха дело на умел скулптор: остри скули, раздалечени лешникови очи, сочни устни. Лице, което на пръв поглед изглеждаше просто привлекателно, но с времето ставаше все по-интригуващо.

— Нямам търпение да видя как ще се справиш, Чарли. Наташа Джоузеф изчезнала преди повече от шест години, но никой не я е зървал и за миг от тогава насам. Просто невероятно.

— Ще направя каквото мога — отвърна Чарли. — Но доколкото разбирам, тя изобщо не иска да говори с нас, така че може и да не постигнем нещо повече от това да се уверим, че действително става въпрос за нея.

Разговорът им спря дотук, тъй като една жена с бледо лице на около четиресет години отвори вратата. Очите й имаха призрачното излъчване на човек под стрес.

— Добро утро — рече Беки. — Госпожа Ема Джоузеф? Аз съм инспектор Беки Робинсън, а това е полицай Шарлот Хюс.

Жената кимна.

— Моля, заповядайте.

Тя разтвори вратата, за да въведе Беки и Чарли в широкото антре. В дъното му имаше красива антикварна дървена маса с купа пресни цветя, чиято яркост се открояваше на фона на светлобежовата стена отзад. Беки обаче се заинтригува повече от портрета над цветята. Картината изобразяваше прекрасна млада жена, всъщност почти момиче, седнала на шезлонг с подвити встрани от тялото крака. Ема Джоузеф проследи погледа й.