Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

Тя скочи от масата и отрони през стиснати зъби с пламнал поглед:

— Престани да ме докосваш. Не ми е приятно.

После изрита яростно стола встрани, излезе от кухнята и тресна вратата след себе си.

Ема не знаеше как да постъпи, но болката в очите на Дейвид беше непоносима. Вниманието му явно задушаваше момичето, но можеше ли да го вини? Тя замълча за няколко секунди.

— Да ида ли да я доведа? — попита с равен, тих глас. — Обещахме да не се свързваме с полицията, без да й казваме, но ако не го направим, нещата ще изглеждат много зле. Как да постъпим, скъпи?

Дейвид поклати глава.

— Права си, разбира се. Ще ида да й кажа. Само че ще заключа входната врата, така че ако реши да бяга, ще й се наложи да мине оттук. И ще я спра. Не знам какво друго да направя, но не мога да допусна да я изгубя отново.

Оперативната база жужеше оживено, щом Том пристигна. Беки явно държеше нещата под контрол. Пресата беше уведомена за намереното мъртво момиче. Комисар Филипа Стенли беше решила да направи официалното изявление лично. Това не изненада Том. Филипа се възползваше от всеки удобен случай да повдигне имиджа си пред обществото. Колкото до него, той нямаше нищо против.

Осъзнаваше какво предстои. Всички деца, за чието изчезване не беше съобщено досега, изведнъж щяха да се превърнат в най-важното за родителите си, а успокоителната мисъл, че дъщеря им ще се прибере вкъщи, „когато е готова“, внезапно щеше да загуби убедителността си.

Том не спа добре. Мислите за Джак и за мъртвото момиче бяха достатъчни, за да смутят съня му, но на всичкото отгоре предишната вечер двамата с Лио бяха открили нещо в документите на брат му и усещането, че то може би е важно, не му даваше мира.

Вечерта бе решил, че няма да рови в документацията на Джак, но с прибирането си Лио го посъветва да престане да отлага до безкрай задачата.

— Протакаш, Том.

— Да… знам. А протакането е крадец на време.

Лио го изгледа недоволно.

— Нямаше да кажа това. По-скоро, че с него лесното става трудно, а трудното — още по-трудно.

— Сама ли го измисли? — усмихна се той.

— Не. Но тези документи висят над теб постоянно като някаква заплаха. Докато не провериш дали между тях няма нещо, което си струва да бъде открито, или пък доказателство, че нещо е било взето, бремето ще става все по-тежко. Хайде, ще ти помогна. Да приключим с това.

Той се загледа в обичайното за нея съчетание от черно и бяло — в черните дънки и широката блуза на черни и бели райета — и си каза, че би предпочел друго пред това. В крайна сметка обаче се пречупи.

— Добре, печелиш. Отивам за кашоните.

Отначало задачата им изглеждаше относително обикновена — нищо вълнуващо: документи, описващи срещите на Джак с потенциални клиенти. Опасенията на Том, че ще бъде връхлетян от спомени, не се сбъднаха, докато Лио не откри заседналата под един от капаците на дъното на кашона карта памет. Тя понечи веднага да я пъхне в лаптопа си, но Том я спря с опасението, че на нея можеше да има видео запис на Джак, дрънкащ фалшиво на китарата си, припявайки на „Деф Лепард”. Не беше сигурен, че би понесъл подобно нещо, затова обяви, че са свършили достатъчно за деня, и прибра картата.

Тактиката му обаче не подейства. Проклетата карта направо щеше да прогори джоба му. Най-доброто решение беше да я огледа тук, насаме в кабинета си, и просто да приеме онова, което има на нея. Той я извади и я пъхна отстрани на лаптопа си.

Съдържаше само един документ. SILVERSPHERE.xls. Том се вторачи в екрана. Счетоводна таблица… прякорът Силвър Сфиър му беше пределно добре познат.

Беше хакерският псевдоним на Джак. Като тийнейджър брат му започна да се занимава с хакерство за забавление, за да докаже, че може да победи системата. Искрено вярваше, че нищо не може да го надвие.

Том опита да отвори документа с мишката. За секунда не последва нищо. После се отвори прозорец.

„Моля, въведете паролата.“

Том се взря в екрана за миг, после извади картата с разочарована въздишка и я прибра обратно в джоба си.

Пиеше втората си чаша кафе за сутринта, когато вдигна очи и забеляза Беки да се суети на прага на кабинета. Настроението му се пооправи — за пореден път се удиви колко се е променила. Между младата жена, която стоеше пред него в момента, и онази, която пристигна в Манчестър няколко месеца по-рано, нямаше място за сравнение. Бледото, едва ли не изпито лице на жена, която се бореше да си върне увереността след края на обречена връзка, беше останало в миналото. Сега бузите й руменееха, а в очите й блестеше искрен интерес към живота. Вроденият й ентусиазъм се беше възстановил изцяло. Облеклото й днес бе отражение на умната й, дръзка персона: елегантен черен панталон със сако, което подчертаваше тънката й талия; под сакото носеше изумруденозелена риза, а на врата й се поклащаше изящна златна верижка. Първоначално късата й коса беше израсла и лъскавите кичури вече галеха раменете й.