Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

Сега обаче не беше време да спорят, затова Ема се обърна към Наташа:

— Тук вече живее Оли, миличка. Влез и разгледай, ако искаш, но е малко тясно за тийнейджърка, затова ще те сложим ето тук. Разбира се, може да ги разменим, но леглото тук е двойно, а и самата стая е по-голяма. Какво ще кажеш?

Наташа се обърна отново към тях с безизразно лице, влезе в стаята си и затвори вратата след себе си.

Дойде време за лягане, а Наташа така и не излезе от стаята си. По-рано Дейвид почука на вратата, за да й каже, че ще вечерят — в случай че иска да хапне, но тя не отговори. Ема също се беше качила десет минути по-късно. Опита да отвори вратата, разтревожена, че Наташа е сама вътре и несъмнено е уплашена от всичко случило се. Все пак беше едва на тринайсет. Нещо обаче притискаше плътно вратата отвътре и тя не помръдна.

Сърцето на Ема се късаше, щом си представеше как Таша лежи свита на леглото, объркана и разстроена.

— Таша, пусни ме да вляза, моля те! Поне кажи, че си добре.

Както очакваше, не получи отговор. Ами ако беше избягала? Възможно ли беше да се е измъкнала през прозореца? Ема се съмняваше, но ако се беше наранила?

— Наташа, ако не отвориш вратата или не кажеш нещо, ще ме принудиш да накарам татко ти да влезе със сила — през вратата или през прозореца, ако се наложи. Хайде, кажи, че си добре.

— Махай се! — долетя вик отвътре.

— Добре, миличка. Просто се притеснявах добре ли си, нали разбираш. Предполагам, че ти е много трудно, Таша. Искаме да ти помогнем. Да ти донеса ли нещо за ядене, ако не ти се слиза при нас?

— Казах ти да се махаш!

Този път не извика; в гласа й имаше решителност, която не търпеше противоречие.

Ема опря чело на вратата. Нямаше представа какво да прави, а Таша все още не им беше казала защо е готова да избяга, ако се обадят в полицията.

— Добре, слизам долу. Ако решиш да вечеряш, има пай с месо и печени картофи.

Дейвид се нахрани в мълчание. Разочарованието, че Таша не се бе присъединила към тях, беше изписано на лицето му, а Ема не успя да намери думите, за да го утеши, без да прозвучи кухо и банално. Нима изобщо можеше да разбере как се чувства той? Тази вечер вечната му усмивка изглеждаше като далечен спомен, а Ема копнееше да сподели болката, радостта и объркаността му. Но не можеше да го открие. Той беше някъде другаде… където нямаше място за нея.

За едно обаче беше сигурна. В цялата ситуация имаше нещо много сбъркано. Защо Таша отказваше да им каже къде беше живяла? Защо се страхуваше от полицията?

Ема нямаше отговор. След като приключиха с вечерята и разчистиха, тя отнесе парче шоколадова торта и голяма чаша мляко пред прага на стаята на Таша.

Искаше да каже на Дейвид, че утре ще се обади в полицията, независимо дали е по вкуса на Таша, или не. Някой я беше държал в плен толкова време, а нямаше гаранции, че е единствената. Ами ако имаше и други момичета като нея, скрити далеч от семействата си? А и как се беше върнала? Живееха на повече от три километра от най-близкия град, а автобус дотук нямаше.

Чувството, че не задават правилните въпроси, не й даваше мира.

— Да се качваме — рече тихо тя и посегна към ръката на Дейвид.

Той се отдръпна леко.

— Ще поостана тук, ако нямаш нищо против, Ем. Имам нужда от едно бренди и от малко време сам. Може ли?

Ема беше убедена, че времето му е нужно, за да помисли и за Каролайн. Не можеше да го вини за това, особено днес.

— Разбира се. Ще съм будна, когато се качиш — в случай че искаш да поговорим.

Той я целуна нежно по устните, тя се обърна и пое по стълбите.

Щом стигна до стаята на Таша, с разочарование установи, че тортата и млякото все още стоят на малката масичка на площадката. За нейна изненада обаче вратата беше леко открехната. Тя почука тихо.

— Таша? — рече едва чуто, в случай че момичето спеше.

Не последва отговор. Тя открехна вратата малко по-широко, за да провери добре ли е новата й доведена дъщеря. Стаята беше празна.

Ема се завъртя. Вратата на банята беше широко отворена; Таша очевидно не беше вътре. Нещо друго я смути. Вратата на стаята на Оли беше затворена. А тази врата не затваряха никога.

Тя се спусна по площадката и отвори вратата на стаята му. Нощната лампа озаряваше тъмните стени с размазани форми на звезди, балончета и рибки в бледозелена светлина… те падаха и върху силуета, надвесил се над Оли през ръба на креватчето.

Окъпаното в ярка утринна слънчева светлина небе надничаше през прозореца в стаята на Оли, макар че дъждовните облаци вече бяха започнали да се събират и мракът, който носеха, пълзеше заплашително по хоризонта.