Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

— Ще се заема веднага.

Тя пусна Дейвид нежно и се обърна.

Таша беше скръстила ръце и се беше облегнала на касата на вратата към антрето.

— Никаква полиция — отсече тя.

Очите й бяха като стъклени топчета — твърди и лъскави.

— Никаква полиция — повтори тя. — Ако се обадите в полицията, изчезвам.

Това бяха първите думи, които чуваха от Наташа. В очите на Дейвид проблесна страх — опасяваше се, че дъщеря му говори истината. Това беше смешно. Беше изключено да не уведомят полицията.

След предупреждението на Таша Ема успя да я убеди да седне на масата, но не и да свали палтото си, въпреки че вероятно й беше твърде горещо в топлата кухня. Момичето сякаш все още се колебаеше дали да остане.

— Трябва да приготвя чая на Оли — обяви Ема, наведе се и целуна лекичко сина си по бузата. — Хайде, малчо, ще ти приготвя от любимия ти, искаш ли?

Тя го погъделичка по шията с нос с надеждата да го разсмее. Той се поусмихна, но реакцията му беше далеч по-тиха от обичайното. Бедният Оли. Не беше привикнал към вълнения в дома им; тук обикновено цареше спокойствие.

Тя отиде до сложения на колонките айпод и го пусна. Първите акорди на Pop Goes the Weasel екнаха в кухнята и Оли започна да се тръска на стола. Дейвид и Таша можеха да мислят каквото си искат. За нея беше време да се съсредоточи върху нуждите на сина си.

— Дейвид, би ли ми помогнал, моля те? — попита тя.

Трябваше да поговорят. И да решат какво да правят.

По погледа му разбра, че той е схванал намека й. Музиката свиреше силно, а Таша се намираше в другия край на кухнята, така че би трябвало да успеят да поговорят насаме. Дейвид се приближи и метна ръка през рамото й в кратка прегръдка.

— След ден-два ще стане по-лесно, обещавам ти.

Ема се усмихна при този типичен за него отговор. Прави се, че не забелязваш, и проблемът ще изчезне.

— Трябва веднага да съобщим в полицията, Дейвид.

Той кимна:

— Всъщност е по-спешно, отколкото си мислиш. Затова се прибрах толкова рано. Трябва да ти кажа нещо. Но не тук, Ема. Не искам Таша да го чува.

— Виж, нямам намерение да оставя Оли сам с нея.

— За бога, Ема, какво ти става? Какво ще му направи според теб? Та той й е брат!

Ема не можеше да му обясни усещането си, но беше непреклонна. Нямаше да остави Таша с Оли.

— Обърни се с лице към мен, говори тихо и тя няма да те чуе.

Той се облегна на кухненския шкаф и заговори с толкова нисък глас, че и самата Ема едва чуваше.

— Дойдоха от полицията. По-рано днес открили тялото на малко момиче. Предполагаха, че би могло да е Таша. Взеха ми ДНК проба, за да проверят.

Ема се втрещи.

— Моля ? О, скъпи, сигурно си се почувствал ужасно.

Тя се наведе, прегърна го, после се дръпна назад, без да пуска кръста му.

— Значи е още по-наложително да им се обадим — да ги уведомим, че няма как да е Таша, тъй като тя е в кухнята ни, нали така? Някое друго семейство е изгубило дъщеря си, така че от полицията трябва да насочат усилията си към това да установят коя е в действителност, вместо да губят време в проверки дали е Таша.

Дейвид затвори очи за миг и кимна.

— Слушай, Ем, защо не дадеш чая на Оли, а аз ще прекарам още десет минути с Таша, след което двамата ще й обясним защо трябва да се обадим в полицията. Как ти звучи?

Тя отново плъзна ръце по гърба му и го притегли към себе си. Усети топлата му кожа под тънката риза, но атлетичното му тяло й се стори уязвимо, изплъзващо се, затова го притисна по-силно.

Том обикновено стигаше от работата до дома си за около двайсет минути, но тази вечер ту спираше, ту тръгваше. Всичко беше въпрос на планиране, а в случая той просто не се беше справил с него. Някаква момчешка банда имаше концерт в зала „Манчестър Арена“ и по улицата гъмжеше от малки момичета, замаяни от вълнение, които се носеха към залата буквално с подскоци, следвани от умърлушените си, търпеливи родители. Том се взираше в усмихнатите им, щастливи лица, но на преден план в съзнанието му изплува образът на едно друго младо лице, изкривено от покварата на смъртта. Каквото и да се бе случило с момичето, което откриха тази сутрин, той беше решен да спипа мръсника, който й го бе сторил.

Беки доброволно се беше наела с нелеката задача да посети семействата на двете момичета, които попадаха във възрастовите граници. Лесно откриха Дейвид Джоузеф; Беки го посети в офиса на компанията му по-рано същия ден. Ейми Дейвидсън обаче беше под социални грижи от двегодишна, а баща й беше неизвестен. Майка й беше в затвора „Стайл“ и бе посрещнала новината, че от полицията се съмняват дали мъртвото дете, открито при подозрителни обстоятелства, не е дъщеря й, с безразлично повдигане на раменете. Не беше виждала детето си от преминаването му под социална опека насам, а и никога не беше проявявала ни най-малък интерес към него. Независимо от това единствено нейната ДНК можеше да им помогне в установяването на самоличността на трупа.