Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

Том го обожаваше. Момчето с непокорната черна коса, вързана в някакво подобие на опашка, със светлосини очи, които сякаш прогаряха всяка повърхност, върху която попаднат — това беше брат му! Джак беше едва три години по-голям от него, но начинът му на мислене го изстрелваше светлинни години напред. Неизменно наричаше Том „мило братче“ — сякаш не си спомняше името му. Но специалните вечери, когато Том получеше разрешение да влезе в тайния свят в стаята на Джак, където дрехите се въргаляха на купчини по пода, а от колоните самоделки трещеше AC/DC, бяха завинаги запечатани в съзнанието му.

Той отпи отново от уискито, прогони Джак от мислите си и ги насочи към важното в момента — малкото момиче, преживяло бог знае какво, а после зарязано да издъхне в студената, усойна гора.

Извади телефона от джоба на панталона си и натисна един от бутоните.

— Люси? Татко е. Реших да ти звънна ей така, да видя как си.

Оли седеше притихнал на столчето си и дъвчеше любимата препечена филийка със сирене, за момент забравил за напрегнатата атмосфера наоколо.

Таша не беше проговорила повече, но се налагаше да я убедят някак.

— Кажи й истината — предложи Ема. — Обясни й защо е нужно да уведомим полицията за появата й.

Дейвид наклони глава встрани, сякаш питаше: „Нужно ли е?“, но му беше ясно, че няма избор.

— Таша, днес ме потърсиха от полицията. Питаха за теб.

Таша мигновено се ококори от страх, а очите й заскачаха между Дейвид и Ема.

— Не бива да казвам на никого за това, тъй като ще оповестят новината чак утре, но тази сутрин открили мъртво момиче в някаква гора. От полицията решили, че може и да си ти.

Таша отпусна глава и косата падна пред лицето й; Ема обаче беше убедена, че е забелязала сълзи в очите на момичето. То издаде нещо като съскане.

— Виж… — поде Ема. — Всичко е наред, Таша. Просто не са знаели кое е момичето, а било на твоята възраст, затова решили да се свържат с баща ти. Това е всичко.

Тя не вдигна очи.

— Таша, какво има, миличка? — намеси се Дейвид, изправи се и пое към нея.

После се приведе, за да сложи нежно ръка около раменете й, но тя се метна встрани и се тросна:

— Не ме докосвай!

Остана така, със сковано, изкривено тяло, докато баща й не се отдръпна. И да се беше просълзила, от сълзите вече нямаше и помен.

Ема усещаше болката на Дейвид, сякаш страдаше самата тя, но първата й грижа беше Оли. Не биваше да става свидетел на всичко това. За миг той сякаш се стресна, после сбърчи лице, ъгълчетата на устата му се извиха надолу и по почервенелите му бузи се търкулнаха едри сълзи. Трябваше да си е легнал преди много време, но Ема не искаше да се разделя от него и за миг.

— Таша, много съжалявам, че си разстроена, но трябва да махна Оли оттук. Всичко това е твърде объркващо за него и не се чувства добре. Струва ми се, че има температура. Няма да се обаждам в полицията. Става ли? Не и преди да обсъдим положението с теб. Обещавам… Аз не нарушавам обещанията си.

Без да чака разрешение от никого, тя вдигна Оли от столчето и го взе в прегръдките си.

— Хайде, малчо. Отиваме да те сложим в уютното легълце. Всичко е наред. Тихо, бебчо.

Тя целуна горещата му кожа и се обърна към вратата. Таша скочи и отсече:

— И аз идвам.

Ема понечи да се възпротиви, но един поглед към изражението на Таша й беше достатъчен, за да разбере, че е безсмислено. Момичето беше решено да я последва. Ема се отърси от тревожността си и си каза, че Таша е просто дете.

Как би постъпила Каролайн?

— Защо не идем всички? Може да ти покажем твоята стая, а после двамата с татко ти да разгледате къщата, докато аз оправя Оли.

— Добра идея — включи се Дейвид, очевидно зарадван от възможността да се заемат с нещо, което да вдъхне на Таша чувство за принадлежност.

На площадката на горния етаж изпаднаха в неловка ситуация. Свободната стая, в която щеше да спи Наташа, беше зад първата врата вдясно, но когато Ема я отвори с усмивка с думите: „Заповядай, Наташа!“, момичето я подмина и продължи към следващата — която вече беше на Оли. Таша отвори вратата широко и замръзна на място, вперила очи вътре.

Дейвид отново прокара пръсти през косата си, с изопнато от вина лице.

— Трябваше да сложим Оли другаде… и да оставим нейната стая, както си беше — прошепна той. — Допуснахме грешка, Ем. Сега ще реши, че съм я забравил.

Ема замълча. Колко типично за Дейвид… Вместо да предложи на дъщеря си логично обяснение за размяната на стаите, той предпочиташе да се терзае дали тя се сърди за нея… и на него самия.