Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

Няколко секунди по-късно входната врата се затръшна. Ема копнееше да се втурне в антрето, за да го посрещне, но се опасяваше, че ако обърне гръб на момичето, то ще изчезне и никой няма да й повярва, че изобщо е било тук.

Към облекчението се прибави и изненада — момичето захвърли ножа на плота, грабна тефтерчето и започна да пише. Изписа само няколко букви, след което обърна листа към Ема.

— Ема?

Ключовете на Дейвид издрънчаха в купата в антрето, а после стъпките му поеха към тях.

— Ема? Случило се е нещо ужасно. Къде си?

Тревожният му глас се приближаваше към кухнята. Ема се взря в четирите букви, сякаш нямаха смисъл. Но не беше така. Тялото й потръпна, а ръцете й настръхнаха.

„Трябва да го предупредя.“

Само че беше твърде късно. Той отвори вратата и закова очи в нея.

— Ем… Нося доста стряскащи… — поде той.

Внезапно погледът му се отмести към другия край на кухнята. Той изгледа момичето, а веждите му се сплетоха озадачено. После върна очи на Ема и прекоси кухнята, наклонил глава на една страна, сякаш й задаваше безмълвен въпрос. Тя осъзнаваше, че трябва да каже нещо, но за момент просто не можеше да намери думите.

— Ей, тата. Ей! — викна Оли.

Дейвид обаче не отвърна на сина си. Обърна се отново към момичето и застина на място с полуотворена уста. Зяпаше го онемял, с пребледняло като на мъртвец лице.

То отвърна на погледа му. Двете яркочервени петна на бузите издаваха чувства, които не личаха в погледа му. Мълчанието натежа и Ема внезапно проумя, че от този миг насетне животът й никога няма да бъде същият.

Накрая Дейвид изрече с едва доловим шепот:

— Таша…

В мига, в който произнесе двете срички, Дейвид развали заклинанието за мълчание. Той изхриптя гърлено и прекоси помещението почти на бегом. При вида на съпруга си, който застана пред дъщеря си и взе да гали ръцете й с длани, взирайки се в лицето й, докато на неговото се редуваха недоумение и радост, Ема се почувства безполезна. Рукналите от очите му сълзи запрепускаха неудържимо по бузите му и той понечи да притегли скованото тяло на Таша към себе си.

Ема беше убедена, че Дейвид си мисли за Каролайн и за живота си с нея и Таша. Можеше да си представи сцената, ако и двамата родители бяха тук, за да станат свидетели на завръщането на изгубената си дъщеря; представяше си общата им радост. Осъзна, че и по нейното лице са потекли сълзи, и побърза да ги избърше. Колко жестоко беше, че Дейвид и Таша бяха останали разделени толкова дълго.

Катастрофата на Каролайн така и не беше получила обяснение, а от онзи ден до днес не бяха открили никакви следи от Таша. Дейвид беше разказал на Ема, че целият град излязъл, жителите обикаляли надлъж и шир по полята около мястото на инцидента. В небето кръстосвали хеликоптери. Във вестниците и по телевизията се сипели призиви. Само че нямало никакви признаци, че в колата се е возил и друг. Единствено Каролайн.

А сега Наташа беше тук. В тяхната кухня.

Дейвид се самообвиняваше за отказа си да отиде на семейната сбирка. Знаел, че Каролайн не е умел шофьор, особено в тъмното, и въпреки това отхвърлил молбите й и останал вкъщи с извинението, че има работа. Което не беше истина. Чисто и просто компанията на бащата на Каролайн не му била приятна. Ема вложи цялата си любов и търпение, за да го убеди, че вината за случилото се не е негова.

В момента той засипваше с думи дъщеря си. Ема спря очи върху Наташа. Изглежда думите му изобщо не я трогваха: погледът й беше празен, а очите й бяха извърнати.

— Таша… О, миличка. — Дейвид поклати глава, сякаш нямаше представа какво да каже. — Това е невероятно. Липсваше ми… не можеш да си представиш колко ми липсваше. Колко си хубава… толкова приличаш на майка си… знаеш ли?

Разтреперан от вълнение, той отново се опита да я придърпа в обятията си, но Ема забеляза, че Наташа се стегна още повече и присви очи. Личеше, че стиска зъби.

Едва сега Ема съзря приликата й с Каролайн — във формата на скулите, в дългите, тъмни мигли, контрастиращи с русата коса, в нежнорозовите устни. Каролайн беше по-смугла, но това нямаше значение. Непроницаемият поглед, с който първата жена на съпруга й надничаше изпод кичура кестенява коса на портрета в коридора, беше същият като този на Таша в момента.

Дейвид все така ронеше думи на обич в опит да накара Наташа да му отвърне.

— Дейвид… — поде Ема нежно, приближи се и положи внимателно ръка на гърба му. — Знам, че ще ти прозвучи странно, но Таша вероятно не си те спомня много добре. Не е изключено да е и малко уплашена.