Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

Съвсем близо зад нея.

В нейната кухня.

Слънчев лъч проби черните облаци, вряза се в прозореца на кухнята и изтри отражението — сякаш никога не се беше появявало. Ема впи пръсти в ръба на мивката. Въобразила ли си беше? Слънцето обаче изчезна за миг — както и се бе появило — затулено от буреносните облаци. Огледалният образ се завърна.

Ема впи очи в призрачното отражение, което ту се изясняваше, ту избледняваше, докато фонът навън се менеше между черното и сивото. Пръстите й заопипваха плота в търсене на оръжие, но намериха единствено пластмасова купа. Тя посегна към сушилнята за прибори. Пръстите й стиснаха върха на остър нож за обезкостяване, прониза я остра болка и усети струя топла течност по кожата си. Плъзна влажните си, лепкави пръсти надолу по стоманата и улови дръжката.

С опасението, че ако отклони очи дори за секунда, човекът отсреща може да се размърда — да се приближи до нея или до Оли, да се скрие от погледа й или да влезе в коридора, принуждавайки я да го последва — Ема си пое дълбоко въздух и се завъртя рязко. Краката й внезапно омекнаха и тя се облегна тежко на мивката зад себе си.

Вторачи се във фигурата пред себе си с разтуптяно сърце и стегнато от напрежението гърло, неспособно да нададе писък. Във вените й нахлу адреналинът, нужен й за битката или бягството — което от двете предстоеше.

Пред нея стоеше момиче, почти дете.

Беше с крехко телосложение, с невчесана руса коса, която се спускаше по раменете над мърлявото му тъмносиво вълнено палто. Ръцете му бяха потънали дълбоко в джобовете. Очите, чието отражение беше видяла Ема в прозореца, бяха омагьосващи. Големи, овални, тъмносиво-зелени като океан пред буря, те се присвиха леко, щом Ема вдигна ножа. Момичето обаче не помръдна.

Тя опря ножа в кухненската маса, но не го пусна. Нямаше представа какво иска момичето, но не му вярваше, независимо, че беше малко.

— Какво правиш в кухнята ни? — попита тя. — Върви си или ще извикам полиция.

Момичето не помръдна. Остана втренчено в нея, без да отлепя очи от лицето й. Ема като че забеляза в тях враждебност, но може да беше и объркване или страх.

— Ей, ей! — викна Оли, изненадан, че не е център на вниманието.

Двата чифта очи не се отклониха към него нито за миг.

— Няма да повтарям. Или си тръгвай веднага , или ми кажи коя си и какво търсиш в проклетата ми кухня! — повтори Ема.

Мълчание.

Момичето все така се взираше в Ема, без да помръдва от мястото си, но сега присви леко очи, сякаш я преценяваше. За секунда ги спря и на ножа в ръката й.

— Уплашена ли си? — попита Ема.

Недоумяваше какво беше подтикнало момичето да влезе в дома й, посред нищото, но й хрумна, че може би се е уплашило от нещо или от някого. Дали не бягаше от нещо? Ако се успокоеше, може би щеше да разкрие причините за появата си.

Ема си пое дълбоко въздух няколко пъти и усети как пулсът й се забавя. Ако планът на момичето беше да я нападне, вероятно вече щеше да го е направило, нали?

Тя се пресегна напред и бутна ножа по-навътре на масата. Вдигна порязания пръст пред устните си и го засмука, после извади кърпичката от ръкава си и я уви около болезнената рана. И за миг не отмести очи от момичето.

— Казвам се Ема. Няма да ти направя нищо лошо.

Думите й прозвучаха странно, но въпреки студа в очите му това все пак беше просто дете. Нима би искало да им стори нещо?

Момичето бавно извади ръце от джобовете си, свити плътно в юмруци. После изпъна вдървено ръцете до тялото си. Носеше ръкавици. Ема се вцепени — да не би ръкавиците да означаваха, че не иска да оставя следи тук?

— Моля те, просто кажи какво искаш.

Всяка нейна реплика се посрещаше с мълчание.

Момичето задържа очи върху нея още миг, след което погледът му се стрелна из кухнята, сякаш търсеше нещо. Ема се възползва от краткото отклоняване на хипнотизиращия студен взор, за да го огледа по-внимателно. Палтото навярно й беше по-голямо поне с два размера — може би го беше заела от по-голямата си сестра, а защо не и брат. Стигаше доста под коленете й, а ръкавите покриваха ръцете й до долу. Беше с тъмносини дънки с набрани над мръсните бели маратонки крачоли. Въпреки това излъчваше крехка хубост, която противоречеше на враждебната й поза.

— Слушай, не знам коя си и защо си дошла, но ако не ми кажеш, ще се наложи да извикам полиция. Някой сигурно те търси и се чуди къде си.

Момичето завъртя глава към Ема и опули широко очи. Втренчи се в задната врата и Ема внезапно се притесни, че се кани да избяга. Две минути по-рано щеше да изпита облекчение, ако детето беше побягнало, но с него явно се беше случило нещо, за да се озове тук. Дали не беше попаднало тук след някаква катастрофа? Може да се беше изгубило…