Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

В първите няколко дни, след като Оли се завърна невредим у дома, чувствата й се люшкаха между неудържимата радост, че детето й е живо и здраво, и тревогата за Таша и за Дейвид. Три дни поред седя до болничното легло на съпруга си, уловила ръката му, унесена в мисли за щастливите времена, които бяха преживели заедно в последните няколко години, както и във въпроси какво ще им донесе бъдещето. Но така и не успя да поговори с него. Раните му бяха изключително тежки и той издъхна в края на третия ден. Ема се надяваше да е разбрал, че Оли е спасен; беше го шепнала непрекъснато в ухото му, молейки се да я чува. Беше го излъгала и за Таша — каза му, че е добре и че си е у дома.

Ема обаче бе реалист и й беше ясно, че ако Дейвид бе оживял, тя нямаше да прекара нито нощ повече в едно легло с него. Това, че беше допуснал дори мисълта да хвърли жена си и дъщеря си в някакъв кошмарен ад за няколко часа, за да се измъкне от своята собствена каша, все така я потрисаше като шамар през лицето. Никога вече не би се чувствала в безопасност с него и не би допуснала Оли да остане под неговите грижи. Съжаляваше за смъртта му, но съвместният им живот бе приключил в мига, когато научи какво беше извършил.

Трудно понасяше да изгуби Оли от поглед. Седеше при него, докато той спеше, и й коства известно усилие на волята да не премести креватчето му в своята спалня. Вярно, всеки път, щом чуеше стъпки по чакълестата пътека, през тялото й преминаваше тръпка на ужас, но това не значеше, че трябва да прехвърля чувството и на малкото си момченце.

Том й беше вдъхнал сили, макар че можеше да си представи с какви терзания го изпълваше мисълта, че Джак е жив някъде там. Същите, каквито изпитваше тя самата.

— Иска ми се да зарежа работата си и да тръгна да го търся, Ем — каза й той един ден, седнал на масата в нейната кухня. — Само че той не го иска… знам.

След кошмара на онези няколко дни изглеждаше толкова тъжен… Ема знаеше, че си има приятелка; беше я споменал мимоходом, когато се бяха озовали в дома му. На нейната покана някой път да й дойдат на гости обаче, той отвърна: „Не е сега моментът“. Тя не успя да изкопчи нищо повече.

Всяка вечер си лягаше с мисълта за Джак и за живота, който бяха загубили. Спомняше си мига, в който я беше докоснал, усещането за тялото му, притиснато към нейното в трезора. Тя бе ужасена, но в същото време топлината, която той излъчваше, й бе подействала някак успокоително. Още преди да разбере кой е зад нея, бе усетила, че през тялото й преминава нещо като ток. После видя очите му и отново се изгуби.

Така минаваха нощите й — в грижи за Оли и в мисли за Джак. А през деня двамата с Оли имаха нова задача, от която нямаше да се откажат — колкото и време да им отнеме.

Всяка сутрин, щом слезеха долу, Ема казваше наум няколко думи на портрета, който все още висеше в антрето.

— Няма да се откажа, Каролайн.

После в повечето дни от седмицата се качваше в колата с Оли и подкарваше към Манчестър или към Стокпорт, като променяше часа и мястото възможно най-често.

Избираше най-оживеното място, слагаше обърната наопаки пластмасова щайга на земята до количката на Оли и се качваше отгоре. Хората неизбежно я зяпваха и именно в този момент тя започваше да вика.

— Таша! Наташа Джоузеф! Върни се вкъщи, Таша!

Оли се присъединяваше към нея.

— Таса! — викаше той.

Ема избираше местата с много магазини, водена от мисълта, че дребните мошеници — типът хора, които Таша вероятно познаваше — ще са наоколо и ще крадат портмонета и телефони. Спираше всяко дете, което беше на улицата вместо на училище, и му показваше снимката на Наташа. Носеше пресни сандвичи и сладкиши на бездомните. В отплата те трябваше единствено да вземат снимката на Наташа и да я покажат на колкото се може повече хора. Печаташе хиляди плакати и даваше по няколко на всеки, който даваше вид, че споделя съдбата на Наташа — ако изобщо това беше името й в момента — с молбата да дадат плаката на момичето, ако го открият.

В повечето случаи хората хвърляха плакатите в мига, щом Ема продължеше нататък — понякога в кофата, но обикновено ги пускаха с безразличие направо на тротоара. Това обаче беше добре дошло; на плаката не беше само снимката на Наташа. Имаше и снимка на Оли, усмихнат, и с няколко думи в балонче до устата му. Колкото повече плакати имаше: гонени от вятъра по улиците, залепнали по мръсните стени, валящи се в прахоляка до бордюрите, толкова по-голям беше шансът някой от тях да постигне целта си и съобщението им да стигне до Таша.