Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

Измъкна се от къщата без трудности. Просто трябваше да изчака точния момент. Дейвид се самосъжаляваше в кухнята, кършейки ръце дали от полицията няма да научат какво е сторил. Последните му думи бяха: „Не е нужно да казваме на никого за това, нали, Наташа? Беше грешка, просто грешка. Глупава грешка“.

Тя тътреше крака по коловозите, оставени от тракторите. Маратонките й бяха подгизнали и покрити с кал. Дъждът се бе просмукал през старото й вълнено палто и по гърба й се стичаха ледени капчици. Обаче имаше още много път. Знаеше къде отива, но нямаше да стигне преди съмване. Щеше да й се наложи да си намери скривалище за светлата част на деня. Фин и Рори щяха да я търсят… Но не защото я искаха.

Именно в това беше въпросът. Никой не я искаше. Дейвид не я беше поискал преди време, когато можеше да си я върне, а въпреки че хората на Рори настояваха да се прибере у дома — тоест на мястото, което бе смятала за свой дом в последните шест години — всъщност не искаха нея. Искаха да й покажат, че измъкване няма, искаха и хубавата печалба, която тя можеше да им донесе. Наташа знаеше прекалено много — всички измами, маршрутите по влаковете, прекупвачите на откраднатите телефони.

Сегашната й задача на пръв поглед й се бе сторила лесна. Трябваше просто да не говори с когото и да било и да не казва нищо на никого. Да издебне удобен случай, за да излезе от къщата с бебето и да се обади на Рори. Да се върне в къщата и да се наслади на няколкочасовото страдание на баща си — до приключването на операцията — след което отново да изчезне.

От самото начало й беше ясно, че Дейвид и Ема ще й се ядосат много, дори очакваше някой и друг шамар, когато им съобщи, че Оли го няма — колкото да я накарат да проговори. Тя обаче беше свикнала с боя. Неподготвена я свари чувството, което изпита при вида на огромната любов, която Ема хранеше към Оли. Известно време се остави на илюзията, че може би — само може би — и тя би могла да получи част от нея.

Разбира се, ненавиждаше Дейвид с цялото си сърце, но Ема бе проявила доброта към нея. А как й се беше отплатила тя? Беше откраднала бебето й. Ето как.

От гърдите й се изтръгна скръбен вой, потискан дни наред. Викът й заглъхна нечут в нощта.

А сега направи още нещо, заради което щяха да я намразят. Вярно, остави всички хубави дрехи, които Ема й беше купила, но се нуждаеше от едно нещо и нямаше как да не го вземе.

Пари.

Нямаше нужда от много — можеше да си открадне нещо за ядене. Но сигурно щяха да й потрябват пари в брой, а хич не я биваше в джебчийството. Беше опитала като малка, но мъжът я бе стиснал за врата и я бе разтърсил здравата, затова тя предпочете да продължи да краде от магазините. Проблемът беше, че Ема бе взела портмонето си със себе си, а портфейлът на Дейвид беше в джоба на якето му — при него в кухнята. Така че й оставаше само едно, нещо, което направи с погнуса от себе си.

Наташа прогони мисълта за постъпката си дълбоко в недрата на съзнанието си. Така или иначе я ненавиждаха, значи кражбата нямаше значение.

Мястото, към което се бе насочила, беше пълно с деца като нея — деца, които никой не искаше, деца, които бяха принудени да бягат от нещо, по-ужасно дори от живота на улицата. Вървеше към тунелите под Манчестър: безкрайна мрежа от коридори, построена преди повече от век. Вероятно там щеше да бъде в безопасност, но се налагаше да измине километри, само през нощта, по малките пътища и пътеки. Дори не знаеше къде се намира, но когато излязоха да пазаруват, бе забелязала няколко табели и предполагаше, че най-близкият по-голям град е Стокпорт. Успееше ли да стигне дотам, вероятно щеше да намери човек, който да й помогне за няколко дни, преди да се върне в Манчестър.

Мислите кръжаха неуморно в ума й. Правилно ли беше постъпила? Дали не трябваше да остане?

Проблемът с това дали да остане при баща си и Ема беше, че тя се съмняваше Фин и шефът му да пуснат Оли, преди да си я получат. На Дейвид и на Ема щеше да им се наложи да избират. Или тя, или Оли. Отговорът беше пределно ясен, нали така? По-добре да си тръгне веднага, отколкото да й се налага да слуша оправданията, с които щяха да й съобщят, че не я искат. Ако си тръгнеше обаче — ако изчезнеше завинаги — Фин нямаше да има основания да държи Оли повече.

Дали обаче не трябваше да остане, за да даде някакви козове на Ема? Да се пожертва, за да може тя да си върне Оли? Наташа изрита една мокра буца пръст пред себе си. Дори това не беше свършила като хората.

Разтърка мокрите си очи с длан и вдигна лице към дъжда; тялото й потръпна мощно от отчаяние и чувство за загуба.