Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

Беки Робинсън не влезе в кухнята на семейство Джоузеф. Вътре гъмжеше от криминалисти, а и нямаше какво да види — освен кръвта, разбира се. Ема беше в болницата с Оли; вече го бяха прегледали и новините бяха добри. Явно не беше погълнал парченца от хапчето за сън, или поне не бяха оказали ефект.

Беки не знаеше дали Ема е посетила съпруга си, или не. Не би я обвинила, ако откаже да го направи след разкритието какво е сторил преди време. Всичко случило се след това — с Наташа, с Каролайн, а сега и с Оли и с нея самата, беше пряко следствие от извършеното от него преди шест години.

Екипът на Джъмбо бе приключил с всички стаи освен с кухнята, така че Беки можеше да разгледа къщата. Тя влезе в стаята на Наташа. Леглото беше оправено — по начин, доста нетипичен за тринайсетгодишно момиче — ако въпросното момиче приличаше поне малко на Беки на тези години.

Тя взе да отваря чекмеджетата. Вътре имаше хубави дрехи — точно като за момиче като Наташа; всичко беше сгънато прилежно, сякаш с много любов. Тя се опита да си припомни с какво бе облечена Наташа при първата им среща. Спомни си червения пуловер с разплетения ръкав и се огледа из стаята. Нямаше го.

Къде си, Таша?

Нямаше я в дома на Рори Слейтър. Той беше празен. Всички деца бяха предадени на социалните, а двамата възрастни бяха арестувани.

Екипът беше претърсил къщата, но не откри нищо. Така де, нищо освен страховитата стаичка под мазето. Беше чисто и просто дупка в земята със стени от гола пръст. Студено и влажно място, от което лъхаше страх.

Беки потръпна и се насочи към стаята на Оли. Видя следите от дейността на екипа по пръстови отпечатъци, но не бяха разместили нищо; погледът й се спря върху една играчка в средата на килима. Тя се наведе и я взе. Всъщност не беше играчка, а касичка във формата на калинка. Беки я разтръска, но отвътре не се чу нищо — празна беше.

Беки понечи да сложи касичката на скрина, но забеляза малко листче хартия, стърчащо от процепа. Извади го внимателно, разгъна го и се премести на светло, за да го прочете.

— О, боже… — пророни и очите й плувнаха в сълзи.

Трябваше да се обади на Том, но се нуждаеше от миг, за да се окопити. Съмняваше се, че ще успее да прочете думите на глас.

За Оли Джоузеф

Вземам назаем 7.36 лири

Подпис: Наташа (твоята сестра)

Прости ми х

Том успя да се прибере у дома едва по пладне. Не можеше да си спомни кога беше спал за последно, нито кога се беше хранил с нещо различно от някое блокче шоколад или пакетче чипс.

Мел се опита да прокара своята версия, че в дома й не е влизал никой друг освен тях двамата, но Том не можеше да го допусне. Джак не беше замесен пряко в убийството на Гай, но беше безсмислено да лъжат. Пол Грийн знаеше кой е Джак и въпреки че брат му не беше нарушил закона — просто бе приел ролята на информатор и така и не бе купил откраднатото злато — неизбежно щеше да се стигне до престъпленията му от миналото. Това, че беше помогнал на екипа на „Титан“ да заловят Гай, беше в негова полза, а и Том имаше усещането, че на драго сърце би понесъл последствията от дейността си. Джак обаче не беше избягал от полицията.

В ума на Том изникнаха думите на Мел точно преди да я откарат.

— Джак те обича, Том. Наричаше те Етичния; твърдеше, че само малкото ти пръстче е по-достойно от цялото му тяло. Всичко, което направи преди шест години, беше в името на хората, които обича, а сега, след смъртта на Гай, единствените, които знаят, че е жив, са няколко полицаи, ти, аз и Ема. Така и трябва да остане. Каквото и да ми е намислил Фин — дори от килията си в затвора, онова, което чака Джак… а може би и близките до него хора, ще бъде поне десет пъти по-ужасно… Той трябва да остане мъртъв.

Том не намери сили да каже каквото и да било. Гърлото му се стегна, а не можеше да си позволи да загуби контрол точно в този момент.

Той отключи входната врата и както никога, не почувства удоволствието от това, че се е завърнал у дома. Най-добре беше да си приготви нещо за хапване, след което направо да си легне; но не можеше да го направи. Беше неспокоен и повече от всичко друго му се искаше Лио да беше тук. Тя вероятно се чудеше какво става, но макар той самият да имаше чувството, че не я е виждал от седмици, за нея бяха изминали само два дни, без да се чуят.

Той влезе в кухнята и пусна електрическата кана.

Докато чакаше водата да кипне, включи кабела на лаптопа си, за да се зареди, и отново се обърна към кухненския плот.