Рейчел Эббот - Дъщеря назаем

Пинг!

Том застина неподвижен, с гръб към компютъра. Познаваше само един човек, който можеше да направи това. Затаи дъх, без да знае какво точно чака, след което бавно се обърна.

В средата на екрана имаше папка — беше кръстена „Етичния“.

Том придърпа един стол, седна и кликна. В папката имаше само един документ.

Съжалявам, че си тръгнах толкова неочаквано. Убеден съм, че обясненията са ненужни.

Не оправдах доверието ти. Знам го. Не оправдах доверието и на Ема, а сега тя трябва да приеме не само това, което бях аз навремето, а и това, което е Дейвид.

Обичах я. Още я обичам.

Никога не се променяй, Том. Ти си героят в семейството. Ще те наблюдавам отдалеч, без да знаеш, че го правя.

Всички пари, които ти оставих, са спечелени честно — не изпадай в паника. Знам, че ще ги използваш умно. Само че не исках да откриваш картата памет. Опитах се да си я взема, но не успях да я намеря. Съжалявам за бъркотията, мило братче, но обирът трябваше да изглежда убедително. Къщата ти в Чешър е прекрасна, между другото — особено кухнята.

Незаконните ми приходи скоро ще бъдат разпределени където трябва — няма нужда да споделям подробности.

Забрави за срещата ни. Умрях по свое желание.

Неетичния

Том прочете съобщението… не спря да го препрочита, докато очите му не се замъглиха — трудно му беше да прецени дали от сълзи, или от умора. Ясно му беше, че в мига, в който докосне клавиатурата, съобщението ще изчезне от екрана и от компютъра му; ясно му беше, че Джак никога повече няма да се свърже с него по този начин. Това беше последната му връзка с брат му — може би последната в живота му — и той просто не искаше да я прекъсне.

Наистина ли се налагаше да остане мъртъв? Нямаше ли друго решение?

Днес беше открил брат си и го беше загубил; чувствата му бяха твърде сложни, за да ги разбере.

Накрая се отпусна назад в стола, вдигна пръст и натисна интервала. Документът изчезна — точно според очакванията му. Том задържа поглед на празния екран за няколко секунди, после се изправи от стола и се върна до плота, за да включи каната отново. Докато наливаше гореща вода в една чаша, погледна домашния си телефон. Лампичката за съобщения мигаше. Трябва да се обадя на Лио, да й разкажа какво става, помисли си и натисна копчето, за да прослуша записа. В момента се нуждаеше от нея повече от всякога. Единствено тя можеше да го дари с уюта и обичта, от които внезапно изпита нужда.

Сякаш в отговор на мислите му, от телефонния секретар се разнесе именно нейният глас.

— Том, Лио е.

Той се подсмихна леко — сякаш нямаше да разпознае гласа й.

— Обаждам се да ти кажа, че заминавам за няколко дни. В момента си твърде зает, затова реших да се възползвам от случая и да посветя малко време на себе си. Ще ти се обадя, когато се прибера.

Той се облегна на стената и заби очи в тавана. Инстинктът на Лио да се отдръпне не му беше непознат, но за пръв път от месеци насам му се наложи да се запита какво прави с жена, на която не може да разчита точно когато има нужда от подкрепа.

Помнеше страстта и щастието, но най-вече безусловната любов във връзката на Ема и Джак, преди брат му да бъде принуден да я прекрати. Дори днес, след всичко, което беше преживяла Ема, бе забелязал проблясък от тази любов в очите й — когато реши, че са убили Джак.

Той беше ли изживявал подобно нещо с жена в живота си?

В момента имаше нужда някой да го стисне здраво в прегръдките си, за да утеши болката от загубата му. Това обаче нямаше да се случи.

Ема се загледа през кухненския прозорец. Цветята и дърветата отново се бяха съживили. Увлечена от случващото се, тя не бе забелязала, че пролетта — истинска и прекрасна — е дошла. Навън беше светъл, ясен ден, но Ема съзнаваше, че би предпочела небето да е мрачно, за да й разкрие отражението на две очи в прозореца — очите на момичето, застанало зад нея. Всеки път, щом се обърнеше, се надяваше да види детето с чорлава руса коса, облечено в твърде голямо вълнено палто. Щеше да го посрещне с отворени обятия.

Всъщност беше най-добре да продаде тази къща и да се премести. Знаеше го. Но не тръгваше заради Наташа. Това беше единствената къща, която тя познаваше, и ако Ема я напуснеше, щеше да изостави и последното място, на което момичето би могло да се върне, ако някога реши да го направи. Мисълта, че животът на Наташа можеше да има същия край като този на нейната приятелка Изи, беше непоносима. Том бе потвърдил, че момичето, открито в гората, е именно тя. Почти сигурни бяха, че е опитала да се самоубие със солидна доза кетамин, откраднат от къщата на Джули. Оказа се, че момичетата често прибягвали до кетамина, за да притъпят сетивата си преди пристигането на мъжете. Въпреки че бяха премахнали бърлогата на Джули, без съмнение щяха да изникнат нови като нея, за да запълнят празнината на пазара. При мисълта, че Наташа може да приключи в някоя от тях, на Ема започваше да й се гади.