Джеффри Арчер - Ези печели

— Боя се, че е наследил свирепата независимост на баща си, но не и неговата дискретност и мъдрост — рече Елена.

— Не му помага и това, че е по-буден от всички около него, включително и от офицерите на КГБ — продължи Коля. — И те го знаят.

— Но какво мога да направя аз, след като той вече не ме слуша?

Повървяха мълчаливо известно време, преди Коля да заговори отново — а той го направи едва след като се увери, че никой не може да ги подслуша.

— Може и да намеря решение. Но не мога да го осъществя без твоето съдействие. — Замълча за момент. — И това на Александър.

И сякаш проблемите на Елена не бяха достатъчно, нещата в работата се влошиха — настоятелните опити на майора за сближаване ставаха все по-открити. Тя дори обмисляше дали да не излее вряща вода върху опипващите му ръце, но последствията щяха да са ужасни.

След седмица, докато тя подреждаше кухнята, преди да си тръгне, Поляков, очевидно пиян, влезе със залитане и тръгна към нея, като си разкопчаваше панталона в движение. Тъкмо се канеше да сложи потната си ръка върху гърдите й, когато дойде един младши офицер и каза, че комендантът трябвало да го види спешно. Поляков не беше в състояние да скрие раздразнението си.

— Стой тук — изсъска той на Елена. — Ще се върна.

Елена беше толкова ужасена, че повече от час не посмя да излезе от кухнята. Но когато сирената най-сетне обяви края на работния ден, навлече палтото си и беше една от първите на портала.

Когато по-късно брат й дойде за вечеря, тя го замоли да сподели подробности за плана му.

— Нали каза, че рискът бил прекалено голям.

— Казах, но преди да си дам сметка, че вече не мога да избягвам попълзновенията на Поляков.

— Твърдеше, че можеш да изтърпиш дори това, стига Александър да не разбере.

— Но ако разбере, представяш ли си какво може да направи? — тихо каза Елена. — Така че ми кажи какво си намислил, преди да взема някакво решение.

Коля си наля водка, след което бавно започна да излага плана си.

— Както знаеш, всяка седмица по няколко чуждестранни кораба разтоварват на пристанището и трябва да ги отпращаме колкото се може по-бързо, така че да освободят място за другите чакащи. Това е моя отговорност.

— Но как ни помага това? — попита Елена.

— Веднага щом се разтовари, започва товаренето. Тъй като не всички искат чували сол или кашони водка, някои кораби отплават празни. — Елена мълчеше, а брат й продължи: — За петък по график има два кораба, които ще разтоварят и ще отплават в събота следобед празни. С Александър можете да се скриете в някой от тях.

— Но ако ни хванат, ще се озовем в конски вагон на път за Сибир.

— Точно затова е толкова важно да опитаме тази събота, защото шансовете са на наша страна.

— Защо? — попита Елена.

— «Зенит» играе срещу «Торпедо Москва» на финала за Купата на Съветския съюз и почти всички офицери ще са на трибуната на стадиона да подкрепят Москва, докато работниците ще викат за нашия отбор от секторите. Така че ще имаме на разположение три часа и когато съдията свири края на мача, вие с Александър можете да сте на път към нов живот в Лондон или Ню Йорк.

— Или в Сибир?

Коля и Елена никога не тръгваха към пристанището по едно и също време и не се прибираха заедно вечер. На работа нямаше причина пътищата им да се пресичат и те внимаваха това да не се случва. Всяка вечер Коля слизаше от апартамента си на шестия етаж, но не обсъждаха плана преди Александър да си е легнал — а след това говореха предимно за него.

До петък вечерта бяха обсъдили безброй пъти всичко, което би могло да тръгне наопаки, макар че Елена си оставаше убедена, че в последния момент ще се появи някаква спънка. През нощта срещу събота не успя да мигне, но пък през последния месец рядко й се случваше да спи повече от един-два часа на нощ.

Коля й каза, че заради финала почти всички докери са се записали първа смяна в събота — от шест сутринта до дванайсет, — така че след обедната сирена на пристанището щяло да има минимален екип работници.

— И вече казах на Александър, че не съм успял да му намеря билет, така че той с неохота се записа втора смяна.

— Кога ще му кажеш? — попита Елена.

— В последния момент. Мисли` като КГБ. Те не казват дори на самите себе си.

Другарят Акимов вече беше казал на Елена да не идва в събота, защото се съмнявал, че някой офицер ще си направи труда да дойде за обяд, тъй като всички щели да са на мача.

— Сутринта ще отида — каза му тя. — Възможно е не всички да са любители на футбола. Но ще си тръгна по обед, ако не се появи никой.