Джеффри Арчер: Ези печели

Отвори и затвори тихо входната врата, слезе по изронените стъпала и излезе на пустата улица. Винаги изминаваше пеша шестте километра до работата си, като избягваше претъпкания автобус, който караше работниците до и от пристанището. Ако искаше да се надява да оцелее след събота, трябваше да е във форма, подобно на добре трениран войник на бойното поле.

Всеки път, когато се разминаваше с работник по улицата, Константин го поздравяваше с шеговито козируване. Някои отвръщаха по същия начин, други кимаха, а малцина, подобно на лоши самаряни, извръщаха погледи. Тези спокойно можеха да си татуират номерата на партийните книжки на челата си.

След час Константин стигна при портала на пристанището и се регистрира. Като бригадир идваше пръв и си тръгваше последен.

Закрачи по дока, като обмисляше първата си задача за деня. Една подводница, пътуваща за Одеса в Черно море, току-що беше пристигнала на док 11, за да зареди гориво и провизии, преди да продължи по пътя си, но това щеше да стане най-рано след час. Единствено най-доверените хора можеха да припарят до док 11 тази сутрин.

Мислите му се зареяха към снощната среща. Имаше чувството, че нещо не е наред, но не можеше да каже какво точно. Нещо или някой, запита се той, докато огромният кран в отсрещния край на дока започна да вдига тежкия си товар и бавно да го завърта към чакащата на док 11 подводница.

Кранистът беше подбран внимателно. Можеше да спусне контейнер в трюма на кораб само на сантиметри от останалите. Но не и днес. Днес той прехвърляше варели с гориво на подводница, която трябваше да остане потопена дни наред, но и тази задача изискваше абсолютна точност. Поне в едно имаха късмет — тази сутрин нямаше никакъв вятър.

Константин се опита да се съсредоточи и отново повтори речта си наум. Беше сигурен, че всичко ще мине добре, стига някой от колегите му да не си отвори устата. Усмихна се.

Кранистът се увери, че е преценил разстоянията до сантиметър. Товарът беше идеално балансиран и напълно неподвижен. Кранистът изчака още момент преди да бутне дългия тежък лост напред. Големите щипки се отвориха и трите варела гориво се стовариха върху дока. С точност до сантиметър. Константин Карпенко беше погледнал нагоре, но със закъснение. Загина на място. Ужасен инцидент, за който нямаше виновник. Човекът в кабината на крана знаеше, че трябва да изчезне преди пристигането на първата смяна. Върна стрелата на крана на мястото й, изключи двигателя, излезе от кабината и заслиза по стълбата към земята.

На дока го очакваха трима работници. Той се усмихна на другарите си, без да забележи петнайсетсантиметровото назъбено острие, докато то не се заби в корема му и не беше завъртяно няколко пъти. Другите двама го притиснаха към земята и го задържаха, докато най-сетне не престана да пъшка. Вързаха ръцете и краката му и го бутнаха във водата. Той се появи три пъти на повърхността, преди най-сетне да изчезне. Тази сутрин не се беше регистрирал официално, така че щеше да мине известно време преди някой да забележи отсъствието му.

Погребението на Константин Карпенко беше в църквата «Св. апостол Андрей». Събралите се бяха толкова много, че се тълпяха и на улицата много преди хорът да влезе в нефа.

Свещеникът, който отслужи опелото, описа смъртта на Константин като трагичен инцидент. Но пък, от друга страна, той бе може би един от малцината, които вярваха на официалното комюнике на дирекцията на пристанището, излязло едва след като беше получило одобрение от Москва.

В предните редици стояха дванайсет души, които знаеха, че не става въпрос за инцидент. Те бяха изгубили водача си и обещанието за подробно разследване от КГБ нямаше да помогне на каузата им, защото тези разследвания обикновено се точеха най-малко две години, преди да излязат със заключенията си — а дотогава моментът щеше да е отминал.

Единствено семейството и най-близките приятели застанаха до гроба, за да отдадат последната си почит към покойния. Елена хвърли шепа пръст върху ковчега, докато го спускаха бавно в земята. Александър се мъчеше да сдържи сълзите си. Елена плачеше, но отстъпи назад и хвана сина си за ръка — нещо, което не беше правила от години. Той изведнъж си даде сметка, че въпреки младостта си вече е глава на семейството.

Вдигна очи и видя Владимир в тълпата. Двамата не бяха разговаряли от смъртта на баща му. Когато погледите им се срещнаха, най-добрият му приятел бързо извърна очи. Думите на баща му отекнаха в ума на Александър. «Той е коварен и безскрупулен, а това е опасна комбинация. Повярвай ми, той ще продаде и майка си за билет за финала, може би дори за полуфинала.» Владимир не се беше сдържал да не се похвали на Александър, че си е намерил билет за мача, макар че не каза кой му го е дал и какво е направил, за да го получи.