Джеффри Арчер - Ези печели

Тя седна до него на пейката и сложи ръка на рамото му.

— Спечелването на стипендия никога не е било чак толкова важно. Предлагането на място в езиковата школа само по себе си е огромна чест.

— Само че не са ми предложили място никъде — отвърна Александър.

— Дори математика в университета?

Александър поклати глава.

— Наредено ми е да се явя в понеделник сутринта на пристанището, за да ме зачислят в бригада.

— Никога! — заяви Елена. — Ще протестирам.

— И никой няма да те чуе, мамо. Ясно ми дадоха да разбера, че нямам никакъв избор.

— Ами приятелят ти Владимир? И той ли ще става докер?

— Не. Той е приет в университета. Започва през септември.

— Но ти имаш по-добри оценки от неговите по всички предмети.

— С изключение на предателството — отвърна Александър.

В понеделник майор Поляков влезе в кухнята малко преди обяд и изгледа похотливо Елена, сякаш тя беше в менюто.

Майорът не беше по-висок от нея, но килограмите му бяха два пъти повече, което се дължеше на готвенето й, както се шегуваше Олга. Официално се водеше началник на охраната, но всички знаеха, че е от КГБ и е на пряко подчинение на коменданта на пристанището, така че дори колегите му офицери бяха нащрек около него.

Не мина много преди похотливият поглед да се превърне във внимателен оглед на сготвеното от Елена. Мнозина офицери отскачаха в кухнята да видят какво ще ядат; Поляков обаче прокара длан по гърба й, докато ръката му не спря върху задника й. Той се притисна в нея и прошепна:

— Ще се видим след обяда.

И излезе в столовата.

След час Елена с облекчение видя как се втурва навън от сградата. Майорът не се върна преди края на работния ден, но тя се боеше, че всичко е само въпрос на време.

В края на деня Коля се отби в кухнята да види сестра си и Елена пусна водата в мивката, преди да му разкаже дума по дума какво й се бе наложило да изтърпи.

— Никой от нас не може да докосне и с пръст Поляков — каза Коля. — Не и ако искаме да запазим работата си. Докато Константин беше жив, тоя нямаше да посмее да те докосне, но сега… нищо не може да му попречи да те добави към дългия си списък жертви, които никога няма да се оплачат. Достатъчно е да попиташ приятелката си Олга.

— Не е нужно да го правя. Олга обаче днес се изпусна и каза нещо, което ме кара да си мисля, че тя знае защо е бил убит Константин и кой е виновникът. Очевидно е твърде уплашена, за да каже каквото и да било, така че може би е време ти да ми кажеш истината. Ти присъства ли на онази среща?

— Беше трагичен инцидент — каза Коля.

Елена се наведе напред и попита шепнешком:

— И твоят живот ли е в опасност?

Брат й кимна и излезе от кухнята, без да каже нито дума повече.

Същата нощ Елена лежеше в леглото си и мислеше за съпруга си. Част от нея още не искаше да приеме, че него вече го няма. Не й помагаше и фактът, че Александър боготвореше баща си и винаги полагаше усилия да оправдае невъзможно високите му стандарти. Стандарти, които несъмнено бяха причината Константин да пожертва живота си и в същото време да обрече сина си на съществуване като пристанищен работник.

Беше се надявала, че синът им ще влезе в Министерството на външните работи и че ще доживее деня, в който ще го види посланик в някоя страна. Но това не беше писано да стане. «Ако няма смели хора, които не са готови да поемат рискове заради онова, в което вярват, нищо няма да се промени» — беше й казал веднъж Константин. Сега на Елена й се искаше мъжът й да е бил поне мъничко страхливец. Но пък, от друга страна, ако беше страхливец, тя може би нямаше да се влюби така безнадеждно в него.

Брат й Коля беше трети по важност на пристанището, но Поляков явно не го смяташе за заплаха, защото той запази мястото си като главен товарач и след «трагичния инцидент» с Константин. Поляков обаче не знаеше, че Коля мрази КГБ повече и от зет си и че макар външно да изглежда покорен, вече планира отмъщението си — а то нямаше да включва произнасяне на пламенни речи, макар че щеше да изисква не по-малко кураж.

Елена се изненада, когато завари брат си да я чака на портала на пристанището, когато си тръгваше от работа следобеда на следващия ден.

— Каква приятна изненада — каза тя, когато двамата тръгнаха един до друг.

— Едва ли ще си мислиш същото, когато чуеш какво имам да ти кажа.

— Нещо за Александър ли? — разтревожено попита Елена.

— Боя се, че да. Започва зле. Отказва да изпълнява заповеди и не крие презрението си към КГБ. Днес казал на един младши офицер да си го начука. — Елена потръпна. — Трябва да го убедиш да се укроти, защото няма да мога да го покривам още дълго.