Джеффри Арчер - Ези печели

Александър можеше само да се пита докъде ли е готов да стигне Владимир, за да постъпи в КГБ. И в този момент осъзна, че двамата вече не са приятели. След няколко минути Владимир се изниза като Юда в нощта. Беше направил всичко, освен да целуне бащата на Александър по бузата.

Елена и Александър останаха коленичили до гроба много след като всички се разотидоха. Когато най-сетне се изправи, Елена се питаше какво ли е направил съпругът й, че да предизвика подобен гняв. Единствено партийците с най-промити мозъци можеха да приемат официалното твърдение, че кранистът се е самоубил след трагичния инцидент. Дори генералният секретар на партията Леонид Брежнев се беше включил в измамата — говорителят на Кремъл беше обявил, че другарят Константин Карпенко бил награден посмъртно със званието Герой на Съветския съюз и че вдовицата му ще получава държавна пенсия.

Елена вече беше насочила вниманието си към другия мъж в живота й. Беше решила, че ще се премести в Москва, ще си намери работа и ще направи всичко по силите си, за да помогне за кариерата на сина си. Но след дълга дискусия с брат си Коля с неохота прие, че ще трябва да остане в Ленинград и да се опитва да продължи живота си, сякаш не се е случило нищо. Щеше да е късметлийка дори ако запази сегашната си работа, защото КГБ имаше пипала, простиращи се много отвъд незначителното й съществуване.

В събота на полуфиналите за Купата на Съветския съюз «Зенит» би «Одеса» с 2:1 и се класира за срещата с «Торпедо Москва» за финала.

Владимир вече се опитваше да измисли какво трябва да направи, за да се сдобие с билет.

Елена се събуди рано — още не беше свикнала да спи сама. След като даде закуската на Александър и го изпрати на училище, подреди апартамента, облече си палтото и тръгна на работа. И тя като Константин предпочиташе да върви пеша до пристанището и да не й се налага да казва «благодаря», когато някой й отстъпи място в автобуса.

Мислеше за смъртта и за единствения мъж, когото беше обичала през живота си. Какво криеха от нея? Защо никой не й казваше истината? Трябваше да издебне подходящия момент и да пита брат си, който със сигурност знаеше много повече, отколкото беше склонен да сподели. А после се замисли за сина си, чиито резултати от изпитите трябваше да излязат всеки момент.

Накрая си помисли за работата си, която не можеше да си позволи да изгуби, докато Александър е все още ученик. Дали държавната пенсия беше намек, че вече не я искат? Дали присъствието й постоянно напомняше на всички как е умрял съпругът й? Но тя беше добра в работата си, поради което работеше в офицерския клуб, а не в работническата столова.

— Добре дошла, другарко Карпенко — каза дежурният на портала, когато тя се регистрира.

— Благодаря — отвърна Елена.

Докато вървеше, неколцина работници вдигнаха шапки и я поздравиха с «добро утро», с което й напомниха колко популярен беше Константин.

Елена влезе през задния вход на офицерския клуб, окачи палтото си на закачалката, сложи си престилка и отиде в кухнята. Провери обедното меню — първото нещо, което правеше всяка сутрин. Зеленчукова супа и заешко. Да, беше петък, а в петък готвеха заешко. Започна да проверява продуктите — три заека, които трябваше да бъдат одрани, зеленчуци за нарязване и картофи за белене.

Нечия ръка легна на рамото й. Елена се обърна и видя другаря Акимов. Усмихваше й се съчувствено.

— Службата беше чудесна — каза шефът й. — Но не толкова, колкото заслужаваше Константин.

Той беше още един, който очевидно знаеше истината, но не беше склонен да я сподели. Елена му благодари и продължи да работи, докато сирената не обяви началото на сутрешната почивка. Тя свали престилката си и излезе с Олга на двора. Приятелката й се наслаждаваше на втората половина от вчерашната си цигара и подаде фаса на Елена.

— Седмицата беше ужасна, но всички се погрижихме да не изгубиш работата си — каза тя. — Аз лично съм отговорна, че вчерашният обяд беше истинска катастрофа — добави, след като вдиша дълбоко дима. — Супата беше студена, месото препечено, зеленчуците преварени и познай кой забрави да добави соса към печеното. Всички офицери питаха кога ще се върнеш.

— Благодаря — каза Елена. Идеше й да прегърне приятелката си, но точно тогава сирената зави отново.

Александър не беше плакал на погребението на баща си. Затова когато се прибра вечерта след работа и го завари да хлипа в кухнята, Елена разбра, че причината може да е само една.