Джеффри Арчер: Ези печели

Тръгна на пръсти, стигна до олтара и се скри зад него. След като сърцето му почти се успокои, надникна и видя десетина мъже, насядали на пейките и потънали в разговор.

— И кога ще споделиш идеята си с работниците? — попита един от тях.

— Следващата събота, Степан — каза Константин. — На профсъюзното събрание. Никога няма да имам по-добра възможност да ги убедя да се присъединят към нас.

— И никой ли няма представа какво си намислил? — попита друг.

— Не. Единственият ни шанс за успех е в изненадата. Не е нужно КГБ да научава какво сме намислили.

— Но те със сигурност имат шпиони и научават всяка твоя дума.

— Наясно съм с това, Михаил. Но единственото, което ще успеят да направят, ще е да докладват на шефовете си, че имаме силна подкрепа за създаване на независим профсъюз.

— Не се съмнявам, че хората ще те подкрепят, но никаква риторика не може да спре куршум — обади се четвърти.

Неколцина от останалите закимаха.

— След като говоря в събота — каза Константин, — КГБ няма да посмее да направи подобна глупост. Защото ако го направят, хората ще се вдигнат като един и те никога няма да успеят да върнат духа в бутилката. Но Юрий е прав — продължи той. — Всички говорите за големите рискове за каузата, в която вярвам отдавна, така че ако някой иска да размисли и да напусне групата, сега е времето да го направи.

— Няма да намериш Юда сред нас — обади се друг глас, докато Владимир се мъчеше да не се изкашля.

Всички събрали се станаха като един, за да признаят Карпенко за свой водач.

— В такъв случай ще се видим в събота сутринта. Дотогава трябва да си мълчим.

Докато мъжете си стискаха ръцете и си тръгваха, сърцето на Владимир биеше бясно.

Не помръдна от мястото си, докато най-сетне не чу как голямата врата се затръшва и ключът се завърта в ключалката. После забърза обратно към ризницата, качи се на едно столче и се промъкна навън, като увисна на перваза и скочи на земята като опитен борец — единствената дисциплина, в която Александър не можеше да се сравнява с него.

Нямаше нито миг за губене. Втурна се в обратната на Карпенко посока — към една улица, която не бе обозначена с табела, но на която живееха само високопоставени партийци. Знаеше къде точно живее майор Поляков, но се запита дали му стиска да почука на вратата му в този час. Всъщност по което и да било време на денонощието.

Спря и впери поглед в къщата. Куражът му се стопяваше с всеки момент. Накрая успя да събере достатъчно смелост да пристъпи към вратата и тъкмо се канеше да почука, когато отвори човек, който изобщо не изглеждаше изненадан.

— Какво искаш, момче? — остро попита майорът и сграбчи неканения си посетител за ухото.

— Имам информация. Миналата година, когато дойдохте в училище да набирате кандидати, ни казахте, че информацията е злато.

— Гледай да си струва — каза Поляков и вмъкна момчето вътре, без да пуска ухото му. Затръшна вратата и добави: — Слушам те.

Владимир прилежно съобщи всичко, което беше подслушал в църквата. Когато приключи, железните клещи на ухото му се смениха с ръка на рамото.

— Позна ли някой друг освен Карпенко? — попита Поляков.

— Не, но той спомена имената Юрий, Михаил и Степан.

Поляков си записа.

— Ще ходиш ли на мача в събота.

— Не, всички билети са продадени и баща ми не успя да…

Също като фокусник началникът от КГБ извади билет от вътрешния си джоб и го връчи на най-пресния си новобранец.

Константин тихо затвори вратата на спалнята, за да не събуди жена си. Събу се, съблече се и си легна. Ако излезеше рано сутринта, нямаше да му се налага да обяснява на Елена какво е кроил със съмишлениците си и по-важно, какво е планирал за събранието в събота. По-добре беше тя да си мисли, че е излязъл да пие или дори че има любовница, отколкото да я товари с истината. Знаеше, че тя непременно ще се опита да го убеди да не говори на събранието.

Направо чуваше как Елена му напомня, че в края на краищата животът им не е чак толкова лош. Че живеят в хубав блок, че тя е готвачка в офицерския клуб, а Александър ще спечели стипендия за университета. Какво повече можеха да искат?

Знаеше какво би й отговорил — един ден всеки да гледа на подобни привилегии като на нещо подразбиращо се.

Лежеше буден и съставяше наум речта, която не можеше да рискува да запише на хартия.

Стана в пет и половина, като отново се постара да не събуди жена си. Наплиска лицето си с ледена вода, но не се обръсна, облече работния комбинезон и груба рубашка без яка, след което нахлузи износените си подковани ботуши. Измъкна се тихо от стаята и взе кутията с обяда си от кухнята — кренвирш, твърдо сварено яйце, лук и два резена хляб и сирене. Единствено членовете на КГБ можеха да си позволят по-добра храна.