Джеффри Арчер - Ези печели

— Той не е чак толкова умен — отвърна Александър. — Честно казано, ще е късметлия, ако успее да влезе да учи висше.

— Може и да не е умен, но е коварен и безскрупулен, а това е опасна комбинация. Повярвай ми, той ще продаде и майка си за билет за финала, може би дори за полуфинала.

— Вечерята е готова — каза високо Елена.

— Да го пишем реми? — предложи Константин.

— Категорично не, татко. След още шест хода си мат и го знаеш.

— Стига сте се дърлили. Слагайте масата — каза Елена.

— Кога за последно успях да те бия? — попита Константин, докато вдигаше царя си.

— На деветнайсети ноември миналата година — отвърна Александър.

Двамата станаха и си стиснаха ръцете.

Александър сложи солницата на масата и прибра фигурите в кутията, а баща му свали три чинии от лавицата над мивката. Александър отвори кухненското чекмедже и извади три ножа и три вилици, всичките различни. Спомни си абзаца от «Война и мир», който беше превел преди малко. Вечерите на Ростови редовно бяха от пет блюда, като всяко вървеше с различни прибори, сребърни. Семейството имаше и прислужници с ливреи, които стояха зад всеки стол и поднасяха ястията, приготвяни от тримата готвачи, които сякаш никога не излизаха от кухнята. Но Александър беше сигурен, че Ростови не биха могли и да мечтаят за по-добър готвач от майка му — в противен случай тя нямаше да работи в офицерския клуб.

«Един ден…» — каза си той, докато приключваше със слагането на приборите и сядаше срещу баща си. Елена се присъедини към тях с голямото лакомство за вечерта, което беше разделено между тримата, но не поравно. Дебелата пържола беше нарязана на три парчета. Тя, заедно с пащърнака и картофа, бяха «репатрирани» (дума, която беше научила от Александър) от офицерските остатъци. «Пести, за да имаш», казваше тя и на двата езика.

— Довечера имаме събрание в църквата — каза Константин, докато вземаше вилицата си. — Едва ли ще се забавя много.

Александър наряза месото си и задъвка бавно, като преглъщаше всяко парче със залък хляб и глътка вода. Остави пащърнака за накрая. Блудкавият му вкус не му харесваше. Във «Война и мир» само прислужниците ядяха пащърнак. Тримата продължиха да разговарят на английски, докато се наслаждаваха на вечерята.

Константин допи чашата си вода, избърса уста с ръкав, стана и излезе от кухнята, без да каже нито дума.

— Можеш да се връщаш при книгите си, Саша. Аз ще се оправя — каза Елена.

Александър с радост се подчини. Върна се в стаята си, направи една малка корекция на текста, обърна на следващата страница и продължи да превежда шедьовъра на Толстой. «Французите настъпваха към Москва…»

Константин излезе от блока и тръгна по улицата, без да подозира за човека, който се взираше надолу към него.

Неспособен да се съсредоточи върху домашните си, Владимир зяпаше безцелно през прозореца. Забеляза другаря Карпенко да излиза от сградата. Това се случваше за трети път тази седмица. Къде отиваше по това време? Може би трябваше да разбере. Бързо се измъкна от стаята си и мина на пръсти по коридора. Чу хъркане от дневната и надникна. Баща му беше заспал в стария фотьойл, на пода до него имаше празна бутилка водка. Владимир тихо открехна входната врата, излезе, затвори я също така тихо, след което се втурна по стъпалата надолу. Излезе на улицата, погледна наляво и видя как Карпенко завива на ъгъла. Затича се след него и забави крачка едва когато стигна до пряката.

Надникна иззад ъгъла и загледа как другарят Карпенко влиза в църквата «Св. апостол Андрей». «Ама че загуба на време», помисли си Владимир. Православната църква не се приемаше особено добре от КГБ, но пък не беше и забранена. Тъкмо се канеше да тръгне към къщи, когато от сенките се появи друг мъж, когото Владимир никога не беше виждал.

Владимир тръгна крадешком към църквата, като внимаваше да остане незабелязан. Видя как още двама мъже идват от другата посока и бързо влизат вътре, след което замръзна, когато чу стъпки зад себе си. Прескочи каменната ограда, залегна, изчака стъпките да го подминат, след което се запромъква между надгробните камъни към задната страна на църквата и входа, използван единствено от хористите. Натисна дръжката на вратата и изруга, когато тя не се отвори.

Огледа се и забеляза притворен прозорец точно над себе си. Не можеше да стигне до него, така че стъпи на една каменна плоча и скочи. При третия опит успя да се хване за перваза и с огромни усилия се набра, промуши слабото си тяло през отвора и скочи на пода от другата страна.