Джеффри Арчер - Ези печели

След това приготви малкия си куфар с надеждата, че той няма да привлече внимание, когато отиде на работа. Проблемът беше да реши какво да вземе и какво да остави. Снимките с Константин и семейството бяха най-важни, наред с малко дрехи и сапун. Успя да побере също четка за коса и гребен, преди да затвори капака. Александър искаше да вземе и «Война и мир», но тя му каза, че ще си намери друго копие, когато слязат на сушата.

Александър изгаряше от желание да тръгнат час по-скоро, но майка му не искаше да излезе преди уговореното време. Коля я беше предупредил, че не могат да си позволят да привличат внимание, като се появят на портала преди сирената в дванайсет.

Излязоха от апартамента малко след единайсет и отидоха по заобиколен път до пристанището, за да избегнат евентуална среща с някой познат. Стигнаха до портала минути преди дванайсет и се сблъскаха с тълпа работници, тръгнала в противоположната посока.

Александър си запробива път през множеството; майка му го следваше с наведена глава.

— Сирената ще обяви следобедната почивка в два — каза Елена, след като се регистрираха. — После ще имаме най-много двайсет минути, така че гледай да дойдеш в офицерския клуб колкото се може по-скоро.

Александър кимна и тръгна към док 6 за смяната си, а майка му пое в обратната посока. Щом стигна задната врата на клуба, я отвори предпазливо, надникна и се ослуша. Не се чуваше никакъв звук.

Тя окачи палтото си на закачалката и влезе в кухнята. Изненада се, когато видя Олга да седи на масата и да пуши — нещо, което никога не би направила, ако в клуба имаше офицер. Олга й каза, че дори другарят Акимов си е тръгнал малко след обедната сирена, и издуха облак син дим — нейната идея за бунт.

— Какво ще кажеш да си сготвим нещо? — предложи Елена, докато си слагаше престилката. — После като никога ще седнем и ще обядваме като офицери.

— А от вчерашния обяд остана половин бутилка българско червено — каза Олга. — Ще можем дори да пием за здравето на тия копелета.

Елена се разсмя за първи път за деня и се зае да приготви последното си — както се надяваше — ястие в Ленинград.

В един часа Олга и Елена отидоха в трапезарията и подредиха масата, като извадиха най-добрите прибори и ленени салфетки. Олга наля две чаши вино и тъкмо се канеше да отпие, когато вратата рязко се отвори и влезе майор Поляков.

— Обядът ви е готов, другарю майор — каза Олга, без да се запъне дори за миг. Той изгледа подозрително двете чаши вино. — Ще имате ли компания? — бързо добави тя.

— Не, всички са на мача, така че ще обядвам сам — отговори Поляков и се обърна към Елена. — Гледайте да не си тръгвате, преди да съм приключил с обяда си, другарко Карпенко.

— Разбира се, другарю майор — отвърна Елена.

Двете жени побързаха да се върнат в кухнята.

— Това може да означава само едно — каза Олга, докато Елена сипваше гореща рибена чорба в една купа.

Олга отнесе първото ястие и го постави на масата пред Поляков.

— След като сервираш основното, можеш да си вървиш — каза й той.

— Благодаря, другарю майор, но трябва да почистя, след като приключите…

— Веднага след като сервираш основното — повтори той. — Ясно ли се изразих?

— Да, другарю майор. — Олга се върна в кухнята и щом затвори вратата, каза на Елена какво й е наредил Поляков.

— Бих направила всичко възможно да ти помогна — добави тя, — но не смея да противореча на тоя кучи син.

Елена не каза нищо, докато сипваше заешката яхния с ряпа и картофено пюре.

— Можеш да си тръгнеш още сега — каза Олга. — Ще му кажа, че ти е станало лошо.

— Не мога — отвърна Елена и забеляза, че Олга разкопчава горните две копчета на блузата си. — Благодаря. Ти си добра приятелка, но мисля, че той иска да опита ново ястие. — И връчи чинията на Олга.

— С радост бих го убила — каза Олга, преди да се върне в трапезарията.

Майорът бутна настрани празната купа, докато Олга поставяше чинията с яхния пред него.

— Ако си още тук, когато съм свършил, в понеделник ще сервираш на онази измет в работническата столова — каза той.

Олга взе купата и се върна в кухнята. Изненада се, когато видя колко спокойна изглежда приятелката й, макар че нямаше как да не се досеща какво предстои. Но пък Елена нямаше как да й каже защо е готова да понесе дори похотта на Поляков, ако това означаваше, че тя и синът й най-сетне ще се измъкнат от ноктите на КГБ.

— Много съжалявам, но не мога да си позволя да си изгубя работата — каза Олга, докато си обличаше палтото. — До понеделник — добави и прегърна Елена по-дълго от обичайното.