Джеффри Арчер - Ези печели

— Да се надяваме, че не — прошепна Елена, след като Олга затвори вратата след себе си.

Тъкмо се канеше да изключи печката, когато чу вратата към трапезарията да се отваря. Рязко се обърна и видя Поляков да върви бавно към нея: все още дъвчеше последния си залък. Той избърса уста с ръкав, след което разкопча куртката си — окичена с медали, които не беше заслужил на бойното поле. Свали си колана с пистолета и го сложи на масата, после си свали и ботушите и разкопча ципа на панталона си, който се свлече на пода. Стоеше пред нея, без да може да скрие тлъстините си, които обикновено оставаха невидими под добре скроената униформа.

— Можем да го направим по два начина — каза началникът от КГБ и продължи да се приближава, докато телата им почти се докоснаха. — Ще те оставя ти да избереш.

Елена се усмихна насила. Искаше й се всичко да приключи колкото се може по-бързо. Свали си престилката и започна да разкопчава блузата си.

Поляков се усмихна презрително, докато опипваше гърдите й.

— И ти си като останалите — каза и я бутна към масата, като в същото време се опитваше да я целуне.

Елена долови вонящия му дъх и завъртя глава, така че устните им да не се докоснат. Тлъстите му пръсти зашариха под полата й, но този път тя не оказа съпротива, а само гледаше безизразно над рамото му, докато потната му длан пълзеше нагоре от вътрешната страна на бедрото й.

Той я бутна върху масата, вдигна полата й и разтвори краката й. Елена затвори очи и стисна зъби. Чуваше го как пъшка, докато се намества напред, и се замоли всичко да приключи бързо.

Сирената в два часа зави.

Елена чу вратата в дъното на помещението да се отваря и видя с ужас как Александър се втурва към тях. Поляков се обърна, бързо избута Елена настрани и посегна за пистолета си, но младежът вече беше само на метър от него. Грабна тенджерата от печката и плисна остатъците от яхнията в лицето на Поляков. Майорът залитна, падна на пода и заизригва псувни, които сигурно можеха да се чуят чак в другия край на пристанището.

— Ще те обесят заради това! — извика Поляков, докато се хващаше за масата и се мъчеше да се изправи. Но преди да успее да произнесе и една дума повече, Александър го цапардоса в лицето с тежката желязна тенджера. Поляков рухна на пода като кукла с прерязани конци и от носа и устата му рукна кръв. Майката и синът замръзнаха, вперили поглед в поваления им враг.

Александър се окопити пръв. Вдигна от пода вратовръзката на Поляков и бързо върза ръцете му отзад, след което грабна една салфетка и я напъха в устата му. Елена стоеше като вцепенена и се взираше с празен поглед в нищото.

— Бъди готова да се махаме веднага щом се върна — каза Александър и хвана Поляков за глезените. Помъкна го от кухнята към коридора и не спря, докато не стигна до тоалетните, където натика майора в една кабинка. Наложи му се да напрегне всички сили, за да го постави седнал на тоалетната чиния, след което го завърза за тръбата. Заключи вратата отвътре, стъпи на краката на майора и се прехвърли през стената на кабинката. После изтича обратно в кухнята и завари майка си паднала на колене и ридаеща.

Клекна до нея.

— Няма време за сълзи, мамо — каза й нежно. — Трябва да тръгваме преди тоя кучи син да ни подгони.

Помогна й да се изправи и докато тя си обличаше палтото и вземаше малкия куфар от килера, награби униформата на Поляков, колана и пистолета и ги напъха в първата попаднала му кофа за боклук. После хвана майка си за ръка и я поведе към задния изход. Отвори предпазливо вратата, излезе и се огледа във всички посоки, преди да се дръпне и да й направи път.

— Къде се разбрахте да се срещнете с вуйчо? — попита той, отново поел отговорността върху себе си.

— Тръгни към онези два крана. — Елена посочи към края на пристанището. — И каквото и да правиш, не споменавай на вуйчо ти за станалото току-що. По-добре да не знае, защото докато всички си мислят, че е бил на мача, няма да могат да го свържат с нас.

Докато Александър я водеше към док 3, краката на Елена така омекнаха, че тя едва успяваше да върви. Въпреки че беше обмисляла дали да не се откаже в последния момент, сега осъзна, че няма друг избор, освен да се опита да избяга. Дори не й се мислеше за алтернативата. Не откъсваше поглед от двата бездействащи крана, които трябваше да им служат като ориентир, и когато ги приближиха, видяха самотна фигура да се показва зад два дървени контейнера до входа на един склад.

— Защо се забавихте толкова? — тревожно попита Коля, докато се озърташе във всички посоки като хванато натясно животно.