Джеффри Арчер - Ези печели

— Дойдохме колкото се може по-бързо — отвърна Елена без повече обяснения.

Александър надникна в контейнерите и видя, че във всеки има по няколко кашона водка. Уговорената тарифа за еднопосочен билет до…

— Сега остава само да решите къде искате да отидете: в Америка или в Англия — каза Коля.

— Защо не оставим съдбата да реши? — отвърна Александър. Извади монета от пет копейки и я сложи на нокътя на палеца си. — Ези за Америка, тура за Англия — каза и подхвърли монетата във въздуха. Тя падна на земята, отскочи и спря в краката му. Александър се наведе и я загледа за момент, после взе куфара на майка си и кутията с обяда и ги занесе в избрания контейнер.

Елена влезе вътре и изчака сина й да се присъедини към нея.

Двамата клекнаха и се долепиха един до друг, докато Коля нагласяваше капака. Макар че му трябваха само няколко минути да закове пироните, Елена вече се ослушваше за други звуци — тропот на тежки ботуши и трясък на изкъртен капак, преди да ги измъкнат пред тържествуващия майор Поляков.

Коля тупна контейнера отстрани и внезапно усетиха как се откъсват от земята.

Контейнерът леко се разлюля, докато се издигаше все по-високо и по-високо във въздуха, преди да започне бавното си спускане към трюма на единия от корабите. Внезапно се чу тупване и движението спря.

Елена можеше само да се пита дали няма да прекарат остатъка от живота си в съжаление, че не са се скрили в другия контейнер.

На път към Саутхамптън

Саша чу силно почукване по стената на контейнера.

— Има ли някой вътре? — попита груб глас.

— Да — отговориха двамата с майка му на различни езици.

— Ще дойда пак, когато излезем в международни води — каза гласът.

— Благодаря — отвърна Саша.

Чуха звуците на отдалечаващи се тежки стъпки, последвани от силен трясък на затворена врата.

— Дали…

— Мълчи — прошепна Елена. — Трябва да си пазим силите.

Саша кимна. Едва я виждаше в тъмното.

След малко чуха буботенето на огромно бутало някъде под тях. Последва усещане за движение, когато корабът се откъсна от дока и бавно се насочи към изхода на пристанището. Саша нямаше представа колко време ще им трябва да пресекат невидимата линия, деляща ги от онова, което според морските закони се води международни води.

— Дванайсет морски мили преди да сме в безопасност — каза Елена, отговаряйки на неизречения му въпрос. — Вуйчо ти каза, че ще е малко повече от час.

Саша искаше да попита каква е разликата между морска и обикновена миля, но премълча. Замисли се за вуйчо си Коля. Можеше само да се надява, че всичко при него е наред. Дали бяха намерили Поляков? Дали майорът вече не си отмъщаваше? Саша беше казал на вуйчо си да пусне слух, че приятелят му Владимир е замислил бягството — надяваше се, че по този начин ще съсипе шансовете му да постъпи в КГБ. Помисли си за родината си и какво ще му липсва най-много и дори се зачуди дали «Зенит» са били «Торпедо Москва» и са грабнали купата.

Стори им се, че е минало доста повече от един час, преди отново да чуят тежките стъпки. На стената на контейнера отново се почука.

— Ще ви изкараме за нула време — каза същият груб глас.

Саша стисна ръцете на майка си и двамата заслушаха как някой вади пироните един по един. Накрая капакът се вдигна. Двамата си поеха дълбоко дъх и погледнаха нагоре. Видяха дребен мъж с мърляв комбинезон, гледаше ги ухилено.

— Добре дошли — каза той, след като се увери, че шестте кашона водка са на мястото си. — Аз съм Матюс — добави и подаде ръка на Елена.

Тя се протегна сковано, хвана ръката му и излезе несигурно от контейнера. Саша взе малкия куфар и кутията си за обяд и ги даде на Матюс, след което се присъедини към майка си.

— Казаха ми да ви заведа на мостика при капитан Питърсън — каза Матюс и ги поведе към стълба от ръждиви скоби.

Саша взе куфарчето на майка си и се закатери последен. С всяка скоба слънцето ставаше по-ярко, докато накрая над главата му не се появи безоблачно синьо небе. Когато най-сетне стъпи на палубата, той спря за момент да погледне назад към родния си град с надеждата и страха, че го вижда за последен път.

— След мен — каза Матюс, докато двама моряци започнаха да се спускат по стълбата с намерението да си вземат наградата.

Елена и Саша последваха Матюс към спирална стълба. Той започна да се изкачва по нея, без да погледне назад. Те тръгнаха след него като послушни кученца и след малко се озоваха на мостика с леко замаяни глави.