Джеффри Арчер - Ези печели

— Не бях очаквал подобно посрещане — призна Александър, но думите му потънаха сред скандирането «Кар-пен-ко! Кар-пен-ко!».

Кметът го поведе към малък подиум. Макар да беше заобиколен от сто хиляди души, викащи името му, Александър никога през живота си не се беше чувствал по-самотен. Наложи се да изчака няколко минути, преди множеството да се успокои достатъчно, за да може да говори; това поне му даде малко време да събере мислите си.

— Скъпи сънародници — започна той, — как мога да ви се отблагодаря за подобно зашеметяващо посрещане? Посрещане, което ме вдъхновява да мечтая за вашето добруване. Но за превръщането на тази мечта в реалност ще се нуждаем от труда на всички нас.

Скандирането и виковете изригнаха отново, потвърждавайки готовността на хората да го направят. Александър не продължи, докато отново не настъпи тишина.

— Винаги съм вярвал, че Русия е способна да заеме полагащото й се място сред водещите страни в света, но за да постигнем това, трябва окончателно да разбием оковите на диктатурата и да се погрижим огромните богатства на родината ни да се разпределят между народа, вместо да пълнят джобовете на отделни хора. Нека най-сетне освободим спящия си гений, така че светът да не се страхува от военната ни мощ, а да се възхищава от мирните ни постижения. Защо наричат британците световни лидери, когато страната им е по-малка и от най-малката ни област? Защото имат куража да излязат на ринга срещу противници от по-тежка категория. Защо Америка винаги се сочи за лидер на свободния свят? Защото ние не сме свободни. Тази свобода сега е на една ръка разстояние, затова нека я прегърнем заедно. — Той вдигна ръце във въздуха и отново минаха няколко минути, преди да може да продължи.

Докато гледаше към изпълнените с очакване лица, обърнати към него, Александър се опита да не позволява на хвалебствията им да замъглят преценката му, макар да знаеше, че никога няма да му се отвори друга възможност като тази и че трябва да се възползва от нея. Наведе се напред, докато устните му почти не докоснаха микрофона и не настъпи момент на пълна тишина, за която осъзна, че ще продължи само секунди, преди магията да бъде развалена.

— Баща ми, а не аз, би трябвало да стои тук и да приема вашите акламации. Той е рискувал живота си, защитавайки града срещу нашия общ враг, за което благодарната нация го награди с ордена «За отбраната на Ленинград». Но днес сме изправени срещу по-коварен враг, който няма морал и скрупули и чийто единствен интерес е неговият личен. Това са хората, които убиха баща ми, защото искаше да създаде профсъюз, защитаващ правата на другарите му работници. Алчни, егоистични хора, които представляват единствено себе си.

Спусналата се над тълпата тишина беше почти осезаема.

— Скъпи сънародници, не се връщам в родината си да търся отмъщение, а да продължа по стъпките на баща си. Вдъхновен съм от вашата вяра в мен и моето единствено желание е да ви служа. Затова ще се кандидатирам за най-високия пост в страната и искам да стана ваш президент.

Последвалата буря от аплодисменти и викове сигурно можеше да се чуе и в центъра на Санкт Петербург. Но подобно на Марк Антоний, Александър знаеше, че не може да каже нищо повече, тъй като беше дошло времето да излезе на бойното поле. Беше посял семената на революцията и сега трябваше да чака те да покълнат. Докато слизаше от подиума, привържениците му продължаваха да скандират: «Кар-пен-ко! Кар-пен-ко!».

В края на тълпата стоеше елегантно облечен едър мъж, който не се включи в аплодисментите. Наскоро назначеният шеф на тайните служби набра номер на мобилния си телефон, но се наложи да почака известно време, преди да чуе гласа от другата страна на линията.

Доноков вдигна телефона високо във въздуха, за да може шефът му да чуе скандирането на тълпата.

— Канех се да направя изявление пред пресата и да изразя дълбоката си покруса от трагичната смърт на Александър Карпенко и семейството му — каза министър-председателят. — Героична фигура, която със сигурност щеше да бъде нашият следващ президент и да изиграе важна роля в изграждането на една нова Русия, ако си спомням точните думи.

— Щеше да е малко прибързано, предполагам — каза Доноков. — Но бъдете сигурен, положението е под контрол. Няма да допусна същата грешка втори път.

— Да се надяваме за ваше добро — каза премиерът, докато слушаше ликуващата тълпа на заден фон.

— Сигурен съм, че няма да се наложи да чакате дълго, за да направите изявлението пред пресата — каза Доноков.