Джеффри Арчер - Ези печели

На стотина километра от крайната дестинация самолетът започна да се тресе. Първо съвсем малко, после по-силно. Отначало Александър си помисли, че просто са попаднали в зона със силна турбуленция, но когато погледна през прозореца, видя, че бързо губят височина. Обърна се да види как са останалите от семейството и видя, че са заспали дълбоко, без да имат представа за положението. Можеше да отиде в кабината да говори с капитана, но вместо това се вкопчи в облегалките на седалката и започна да се моли.

— Помощ, помощ, помощ. Алфа Фокстрот четири нула девет. Повреда във втори двигател, не мога да поддържам височина, спускам се на три хиляди метра, моля за радарни вектори към Пулково.

— Разбрано, Алфа Фокстрот четири нула девет. Поемете по курс три три нула градуса, летището е на шест нула километра пред вас, писта десет е разчистена за приземяване, дължина три хиляди метра. Ще ви трябва ли спешна помощ?

— Не мога да поддържам височината и курса. Виждам редица възвишения пред себе си.

— Намирате се на четирийсет и два километра от летището. Можете да кацнете на писта десет отляво. Източен вятър със скорост пет метра в секунда.

— Четири нула девет, повреда на първия двигател — каза капитанът, като се мъчеше да не издаде отчаянието си. — Не мога да запаля двигателите отново. В момента планирам.

— Намирате се на трийсет километра от летището. След хълмовете пред вас има само равен терен. Спешната помощ е в готовност.

— Разбрано. Виждам пролука между хълмовете. Ако успея да стигна до пистата, ще направя аварийно кацане. — Капитанът натисна копчето за спускане на колесниците, но не се случи нищо. Той натисна копчето отново, но колесниците упорито си оставаха на място. Капитанът завъртя друг превключвател. Самолетът продължаваше да се спуска.

— Внимание, говори капитанът. Ще предприемем аварийно кацане. Закопчайте коланите си и се наведете напред.

Александър се обърна да погледне семейството си и се почувства виновен, че е позволил на амбициите да надделеят над мисълта за безопасността на най-близките му. Но дори той не бе осъзнавал докъде може да стигне Владимир, за да е сигурен, че няма да има сериозен съперник за президентския пост.

Самолетът вече се въртеше безконтролно по спускаща се спирала — надолу, надолу и надолу, докато не се удари в склона на хълма и не избухна в пламъци.

Отряд елитни руски десантчици се появи на мястото само след минути — но пък бяха в готовност от няколко часа. Щом намериха черната кутия, десантчиците изчезнаха обратно в гората.

Друг самолет продължи полета си към Санкт Петербург, без да има представа за разигралата се трагедия.

Когато самолетът кацна на летище «Пулково», Александър погледна през прозореца и видя само равна земя. В далечината се извисяваха сиви бетонни блокове.

Самолетът зави и спря пред терминала, но едва след като двигателите замлъкнаха той чу скандирането: «Кар-пен-ко! Кар-пен-ко! Кар-пен-ко!».

Погледна назад към най-близките си хора и им се усмихна окуражаващо. Елена не отвърна на усмивката му. Вратата се отвори и стълбата се спусна.

Александър излезе на бледата отслабваща светлина.

Нищо не можеше да го подготви за онова, което щеше да последва.

Озова се пред същинско море от хора, чийто край не се виждаше. Всички скандираха: «Кар-пен-ко! Кар-пен-ко!». Александър инстинктивно вдигна ръка и хиляди други ръце му помахаха в отговор.

В подножието на стълбата стоеше група посрещачи, водени от кмета и старшите му служители. Докато Александър слизаше по стъпалата, шумът достигна кресчендо и той не знаеше как да реагира на този необуздан ентусиазъм. Погледна назад към семейството си, което слизаше след него — майка му изглеждаше изпълнена с опасения, жена му смаяна, а единственото му дете като че ли се наслаждаваше на всеки миг.

Щом стъпи на пистата, се надигна рев, какъвто не беше чувал нито един руски президент. Кметът пристъпи напред и се ръкува топло с блудния син.

— Добре дошли отново в Санкт Петербург, Александър. Дори в най-смелите си сънища не сме очаквали това. По преценка на директора на полицията повече от сто хиляди ваши сънародници са дошли да ви посрещнат с добре дошли в родината. Подобна подкрепа ясно показва колко много хора искат да сте нашият следващ президент.

— Благодаря — отвърна Александър, напълно изгубил дар слово и неспособен да изрази как се чувства в момента.

— Може би ще кажете няколко думи на верните си поддръжници — предложи кметът. — Чакат ви от часове.