Джеффри Арчер - Ези печели

— Разчисти графика ми. Пътувам за Санкт Петербург.

— В моменти като този — с престорена въздишка каза Чарли — ми се иска да имах частен самолет, за да не се занимаваме с безкрайни опашки и задържания.

— Бихте ли си отворили чантата, мадам?

— Когато беше министър, пак ли минаваше през всичко това, татко? — попита Наташа, докато отваряше сака си.

— Не, но пък винаги си даваш сметка, че си в правителството само за ограничено време. Маргарет Тачър навремето каза, че само кралицата може да си позволи да свикне с подобни привилегии.

— Но ако станеш президент…

— Дори президентът може да заема поста най-много осем години — каза Саша, докато вземаше багажа си. — Думата наскоро постанови, че президентът може да служи само два последователни мандата от четири години. И никой не може да вини руснаците за това, след като са живели векове наред в диктатура. А и честно казано, осем години е предостатъчно време за всеки човек със здрав разум.

— Баба изглежда притеснена — прошепна Наташа, докато обикаляха безмитния магазин. — Не знаех, че никога не се е качвала на самолет.

Саша се обърна и майка му му се усмихна едва-едва.

— Не мисля, че това е истинската причина да е толкова притеснена — каза той. — Не забравяй, че не е стъпвала в Русия от повече от трийсет години и че благодарение на брат й успяхме да избягаме и да започнем нов живот в Англия.

— Искало ли ти се е някога да си се качил в другия контейнер, татко? — попита Наташа. — И да беше отишъл в Америка?

— Определено не — каза Саша и я прегърна през раменете. — Ако беше станало това, нямаше да те има да бъдеш светлина в живота ми. Макар че трябва да призная, че тази мисъл ми е минавала през ума от време на време.

— И сигурно сега щеше да си конгресмен. Или дори сенатор.

— Или пък животът ми щеше да тръгне в съвсем различна посока и изобщо нямаше да се занимавам с политика. Кой знае?

— И да имаш частен самолет, за който мама толкова мърмори.

— Не се оплаквам — каза Чарли и хвана Саша под ръка. — С избора на онзи контейнер той промени и моя живот.

— Моля пътниците от Полет 017 на «Бритиш Еъруейс» за Амстердам да отидат на изход четиринайсет и да се подготвят за качване на самолета.

Ана погледна през малкия прозорец и видя Алекс да върви по пистата с неизменния телефон, който сякаш му беше станал трета ръка.

— Извинявай, извинявай — каза той, когато се качи. — Понякога ми се иска да не бяха изобретявали мобилните телефони.

— Но не много често — отвърна Ана, докато той сядаше до нея.

Веднага щом Алекс закопча колана си, тежката врата се затвори и секунди по-късно самолетът започна да маневрира към южната писта, запазена единствено за частни машини.

— Майка ти почти не е продумала, откакто се качи на самолета — прошепна Ана.

Алекс погледна назад. Елена седеше до Константин, който държеше ръката й. Тя му се усмихна едва-едва, докато самолетът започна да набира скорост по пистата.

— Не забравяй, че вуйчо ми е единственият й брат и че отдавна щеше да иде да го види, ако не се страхуваше, че майор Поляков ще я очаква на пистата.

— Но не се ли вълнува, че ще се върне в Русия след толкова години?

— И в същото време се страхува, предполагам. Сигурно се разкъсва между страха и вълнението. Токсична комбинация.

— Колко ли по-различно са щели да се развият събитията, ако Поляков е отишъл на футболния мач онзи следобед — каза Ана. — И ако ти беше решил да останеш в Санкт Петербург.

— Всеки може да посочи момент в живота си, когато се случва нещо, което го кара да тръгне в съвсем различна посока. Може да е нещо толкова просто като онзи път, когато се качи във влака и реши да седнеш до мен.

— Всъщност ти се качи във влака и реши да седнеш до мен — каза Ана, докато самолетът се отделяше от земята.

— Или да избереш в кой контейнер да се скриеш — продължи Алекс. — Често се питам…

— Татко, къде ще спрем за презареждане? — попита Константин.

Алекс погледна сина си през рамо.

— В Амстердам. Там ще направим кратка почивка, преди да продължим към Санкт Петербург.

— Колко време ще останем в Амстердам? — попита Наташа, след като влязоха в транзитната зала.

— Два часа, след което ще се прекачим на самолета на «Аерофлот».

— Ще имаме ли време да вземем такси до Рейксмузеум? — попита Чарли. — Винаги съм искала да видя «Нощна стража».

— По-добре да не рискуваме — отвърна Саша. — Кметът на Санкт Петербург ми каза, че се очаква голямо посрещане на летището, и ако изпуснем самолета…