Е. Локхарт - Истинска измама

— Мога да задържа парите?

— Половината — уточни Лита. — Работата е моя все пак.

— Три четвърти — каза Джул.

— Хубаво — съгласи се Лита, провери нещо на телефона си и й записа информацията на листче хартия. — Училище „Грийнбрайър“ в Горен Ийст Сайд. Трябва да хванеш автобуса до метрото, а после да се прекачиш на „зелената“ линия.

— За какво събитие става въпрос?

— Събиране на дарителите на училището — поясни Лита, след което се отпусна пак в леглото, стараейки се да не движи много глава. — Не бива да пия никога повече в живота си. А, и трябва да си облечеш черна рокля.

— Нямам такава.

Лита въздъхна.

— Вземи от моя гардероб. Там ще ти дадат и престилка. Не, не тази с дантелата. Тя се чисти само на химическо. Вземи памучната.

— Трябват ми и обувки.

— Господи, Джул.

— Извинявай.

— Вземи високите. Така ще ти дават повече бакшиши.

Джул напъха крака в обувките. Бяха й твърде малки, но щеше да се справи.

— Благодаря.

— Да ми запазиш и половината от бакшишите — каза Лита. — Това са ми хубавите обувки.

Джул никога не бе носила толкова хубава рокля преди. Беше ушита от плътен, тежко падащ памук — ежедневна, с квадратно деколте и широка пола. Изненадана бе, че Лита притежава подобна дреха, но тя й обясни, че я е купила евтино от някаква разпродажба.

Джул излезе на улицата по рокля и чифт маратонки. Носеше високите обувки на Лита в чантата си. Сред жегата на ранното лято миризмата на Ню Йорк се бе пропила в гъстия въздух наоколо: бедност, боклук, амбиции.

Реши да мине пеша през Бруклинския мост. Можеше да хване „зелената“ линия откъм Манхатън и така нямаше да й се наложи да се прекачва.

Слънцето грееше ярко, когато се отправи към моста. Каменните кули се извисяваха далече над нея. Можеше да различи корабите на пристанището, оставящи пенлива диря във водата след себе си. Статуята на свободата се бе изправила горда и бляскава.

Странно бе как нечия чужда рокля беше способна да я накара да се почувства като нов човек. Това усещане, че е някой друг, че се е превърнала в друга личност, красива и млада, прекосяваща моста на път към нещо наистина значимо, бе причината Джул изобщо да дойде в Ню Йорк.

Никога преди тази сутрин не бе долавяла пред нея да се простират такива възможности.

Третата седмица на юни 2017 г.

Кабо Сан Лукас, Мексико

След малко повече от година, в „Кабо Ин“ в пет сутринта, Джул влезе с олюляване в банята, наплиска лицето си с вода и си сложи молив за очи. Защо не? Обичаше грима. Имаше време. Нанесе си коректор, после пудра, добави сиви сенки за очи и спирала и накрая — почти черно червило със слой гланц за устни над него.

Втри малко гел в косата си и се облече. Черни дънки, същите ботуши и тъмна тениска. Дрехите бяха прекалено дебели за мексиканската жега, но пък бяха практични. Прибра всичко в куфара, изпи бутилка вода и излезе от стаята.

В коридора седеше Ноа, облегнала гръб на стената, хванала димяща чаша кафе с двете си ръце.

И чакаше.

Вратата се затвори с изщракване. Джул се облегна от външната й страна.

По дяволите!

Смяташе, че вече се е измъкнала — или почти. А сега явно й предстоеше бой.

Ноа изглеждаше уверена, дори спокойна. Продължи да седи, свила колене към тялото си. Стиропорената чашка не трепна.

— Имоджен Соколов? — попита тя.

Момент. Какво?

Ноа наистина ли допускаше, че тя е Имоджен?

Имоджен, разбира се.

Ноа се бе опитала да я спечели с любовта си към Дикенс. И с болния баща. И нещастните котета. Защото знаеше, че всички тези неща биха привлекли Имоджен Соколов към разговора.

— Ноа! — усмихна й се Джул, завръщайки се към английския си като от Би Би Си, и се облегна на вратата на стаята си. — Уха, как ме изненада само. Не мога да повярвам, че си дошла дотук.

— Искам да поговорим за един човек, който в момента е в неизвестност. Джулиета Уест Уилямс — каза Ноа. — Познаваш ли момиче с това име?

— Моля? — попита Джул и премести ръчната си чанта така, че дръжката да минава през средата на тялото й и да не може да падне лесно.

— Можеш да престанеш с акцента, Имоджен — каза Ноа и се изправи бавно, за да не разлее кафето си. — Имаме основание да вярваме, че си използвала паспорта на Джулиета. Доказателствата сочат, че си инсценирала собствената си смърт в Лондон преди няколко месеца, след което си прехвърлила парите си на нейно име и си откраднала самоличността й — може би с нейна помощ. Но никой не я е виждал вече от седмици. Нито следа от нея от изпълнението на завещанието ти насам, докато не си започнала да използваш кредитни карти на нейно име в „Плея Гранде“. Да ти звучи познато? Би ли ми показала документ за самоличност, моля?