Йордан Йовков: Измама

Като се надигна и погледна през плета, Лазар Бодура видя, че по пътя между нивите вървеше голяма покрита каруца и идеше насам. Тя беше доста далеч, но Бодура позна, че е Христо Бахчеванджията. Както бяха си дигнали главите и както чевръсто размахваха опашките си, личеше, че конете са млади, силни, и макар да вървяха полека, все пак пристъпваха живо и бодро. Бодура попогледа още, след туй отиде при пчелите си и се залови да работи нещо около тях. Лицето му се промени и стана загрижено и съсредоточено.

Току зад градината, на самия връх на хълма, като някоя кула се издигаше вятърната мелница на Бодура, или, както я наричаха, Дурасийската вятърна мелница. Макар да беше на високо място, срещу всички ветрове, тя почти никога не работеше. Рядко, много рядко големите й крила ще се поразмърдат, ще се завъртят, за да спрат пак след няколко часа. Ето и сега крилата й като черен кръст гледат към вятъра, цялата тя се тресе, пука, пращи, но стегната здраво от спирачките, превързана с желязната верига на обръщателното колело, стои неподвижна, цяла черна и покрита с мъх, също като някой стар кораб, пуснал котвите си завинаги.

Лоши слухове ходеха за тая мелница. Далеч беше от селата наоколо, настрана от пътищата. Едно време богати турци правеха тук оргиите си и нерядко сред кючеците на гевендиите, сред шума на дайретата и чимпарите лъсваха ятагани и се проливаше кръв. В по-ново време всяка кражба, всяко престъпление из близките села заплиташе в нишките си и Дурасийската вятърница. Ако откраднеха някоя мома, намираха я тука; ако погнеха конекрадци, следите им се насочваха насам. Скитници и съмнителни хора биваха забелязвани все тук.

С тая лоша слава и с тия спомени за Дурасийската вятърница остаря и нейния стопанин Лазар Бодура. Че той не беше съвсем чист се виждаше от туй, че на един два пъти беше лежал в затвора, макар да казваше, че бил само набеден и трябвало да мине време, докато се оправи. Мнозина мислеха същото и казваха, че Бодура не само е невинен, но е кротък и благ човек. Донякъде ги плашеше само извънредната му сила и издържливост, защото ако и да беше над седемдесет години, не изглеждаше на повече от петдесет. Беше едър, ходеше прав, говореше с бодър и силен глас и се смееше из цяло гърло. Но когато му приказваше някой, имаше обичай да мълчи, да слуша внимателно и в това време очите му, живи, подвижни и умни, гледаха пронизително, едвам-едвам поусмихнати, като че все нещо пресмятаха, все нещо таяха.

Какво говорят за него хората, Бодура знаеше, но малко го беше еня. В тая минута за него беше важно какво мисли Христо Бахчеванджията. Вярваше ли той на хорските приказки? Нима не вижда, че макар мелницата да не работеше, той все пак има с какво да живее — има си градината, има пчели, кокошки. Сам човек е, няма ни жена, ни дете — и това му стига. Зло никому не струва, напротив, помага, прави добро, колкото може. Колцина болни от лоша пъпка, с отекли глави като шиници, намираха спасение само у него. Тая болка Бодура я лекуваше по своему; където и да е пъпката, той гореше болните винаги на едно и също място — отзад под темето. На това място вече не поникваше коса и оставаше белег завинаги. Затуй и Бодура казваше: „Моите хора са белязани. Никой няма да ме забрави и никой не ще каже, че не е видял добро от мене.“

Като си мислеше всичко това, Бодура се приближи пак до плета и погледна: колата на Христа беше вече близо. Какви хубави кончета! И двете оправени, яркочервени, с по една черна ивица по гърба от гривата до опашката. Приличаха си едно на друго като близнаци. „Пари струват тия кончета, пари!“ — помисли си Бодура. Той се отдръпна от плета, отиде при тръвните и тоя път лицето му стана още по-загрижено.

След малко зашумоля тревата и Бодура усети зад себе си Христа.

— Добър ден, дядо Лазаре! — чу той стегнатия му резлив глас.

Без да го погледне, Бодура само кимна с глава и охна издълбоко.

— Какво охкаш бе, дядо Лазаре, какво има?

— Какво ще има. Доде грижата и на мойта глава и туйто. Добре си бях аз самичък тука, ама на. Имам една унука, момиче на дъщеря ми. Оженила се беше, а сега ми пратила хабер, че искала да дойде при мене. Оставила се с мъжа си и щяла да доде тука.

Бодура помълча, след туй прибави:

— Да беше друга, изпъждах я. А таз не мога. Добра е. А каква е хубава, каква е хубава, само да видиш. То не е жена, а капка! Много е хубава.

Като чу това, Христо се зарадва. Из селата той повече имаше работа с жени и неведнъж беше се отпущал пред Бодура. Затова замълча и не каза нищо, защото се боеше, че хитрият старик може да разбере какво мисли. Но той не можа да се удържи и каза: