Йордан Йовков: Измама

— Не ти е голяма грижата, не бой се! Ако искаш, дай я на мене цялата, земам я!

И двамата се засмяха. После те приказваха още, ходеха из градината, а като се мръкна, Христо се прибра при каруцата си. Ако той минаваше оттука, не беше за друго, а защото по тия отстранени места, по които не ходеха нито хора, нито добитък, имаше хубава трева. На отиване и на връщане Христо пущаше конете си, пасеше ги по няколко часа и след туй пак поемаше пътя си.

Няколко дни по-късно, като идеше пак с колата си, претоварена със зеленчуци, Христо още отдалеч забеляза, че като никога мелницата на Бодура се върти. Въртеше се бавно, тежко, но все пак се въртеше. Долу стоеше разпрегната кола, две коня беха вързани на нея, а наоколо се мяркаха няколко мъже. Но ето че горе, на вратата на мелницата се показа жена с червен фистан, с бяла риза над кръста и бързо-бързо, почти тичешката, заслиза по стълбата, която се спущаше към земята. Тъй можеше да слиза само млад човек. „Дошла е унуката на Бодура!“ — рече си Христо и против обичая си шибна конете и забърза.

Намери Бодура пак около тръвните в градината. Щом го видя, старецът се изправи на целия си ръст и весело викна:

— О, Ристо, добре дошъл! Добре дошъл, юначе с бяло калпаче! Как си Ристо?

— Добре съм, дядо Лазаре, а ти как си?

— На, чекам да се роят мухите. Виж тия кошове, дето съм ги набелязал с вар, всичките ще се роят. Страх ме е да не изтърва някой рой.

По-настрана в градината се редяха на гъсто овошки, отгоре връз гъстия им листак се сипеше слънце, а долу върху високата зелена трева се тъмнееха черни сенки. Навсякъде около плета се изправяха високите стъбла на царевица и метли, а сред тях тежаха кръглите пити на слънчовки. Слънцето прежуряше, из топлия въздух бръмчаха пчели.

Изведнъж между нависналите клони на овошките в зелената трева под тях се зачервеня фистан, бялна се риза и след малко само на две-три крачки се показа млада жена. Очите й, очите й, какви бяха големи и черни! Лицето й беше румено, поизгоряло, снагата й набита. Право беше казал Бодура: унуката му беше хубава.

— Слушай, Ристо — рече Бодура, който като че не беше забелязал младата жена. — Ти сега си пусна конете да пасат, нали, нямаш работа. Я да ми помогнеш. Стой тука и гледай таз пчела, тя скоро ще се рои. Аз ще ида да понагледам другите, а ти щом видиш, че изскочи роя, викай ме.

Високият ръст на Бодура се заклати надолу измежду тръвните. Христо остана на мястото си; не се помръдна от мястото си и жената. Нито той й продума, нито тя. Тя не го и гледаше. Но по-рано той беше забелязал как го гледа и като че се смееше, че е млад, а си е оставил такава голяма брада, която, макар и черна като катран, все пак беше брада като на поп. И сега тя като че се усмихваше, но гледаше настрани и Христо не снемаше очи от нея, като мислеше, че тя не го забелязва.

— Пчелата гледай, хей! — извика тя, погледна го и се засмя. — Що гледаш мене? На, роя изхвръкна.

Наистина, във въздуха играеше на голямо черно кълбо рояк пчели. Някои минаваха покрай самото ухо на Христа и бръмчаха. Слънцето още повече припичаше.

— Е, каква я свърши ти! — каза Бодура, като бързо идеше насам и се смееше. — Уж вардач те турих, а ти изтърва роя!

В едната си ръка Бодура държеше китка маточина, взе да ръси с нея роя и навсякъде из въздуха се разнесе приятна миризма. В другата си ръка той държеше празен кош, набучен на висок прът, и в същото време свиреше с уста, свиреше някак особено, еднообразно, но настойчиво — същия звук, като кога тече чучур. И все ръсеше с маточината.

Роят се издигна високо, забуча и Христо помисли, че вече ще избяга. Той не беше забелязал, че в коша бяха влезли вече някои мухи и след малко целият рояк, като се пречупи и слетя по-ниско, занавлича се също в коша. На дъното му вече се чернееше жива черна топка. Бодура все още свиреше с уста, лицето му беше изопнато. По ръцете и по шията му имаше пчели, но те не го жилеха.

— Познават ме те — казваше той, — нищо не ми думат.

Позасрамен, защото беше изтървал роя, Христо не знаеше какво да прави и току подръпваше мустаците и брадата си.

— Не мърдай, хей! — викна му пак жената. — Не махай с ръце, че ако разсърдиш мухите, ще ни надупчат като решето.

Тя се засмя, засмя се и Христо и отиде при нея. Те седнаха на тревата под овошките и се заприказваха. А Бодура още се залисваше с роя и като че не ги забелязваше.

Мръкна се много скоро. До едно време из градината се мяркаше високата снага на Бодура, после се изгуби. Стана тихо защото мелницата беше спряла и крилата й вече не скърцаха. Христо и жената стояха под овошките. Виждаше се само едно бяло петно — бялата риза на жената. Наоколо светкаха светулки, пееха щурци, миришеше на трева.