Е. Локхарт - Истинска измама

Започни оттук:

Третата седмица на юни 2017 г.

Кабо Сан Лукас, Мексико

Хотелът беше направо разкошен.

Минибарът в стаята на Джул бе зареден с чипс и с четири различни вида шоколад. В банята имаше и джакузи. Разполагаше с безкраен запас от пухкави кърпи и течен сапун с аромат на гардения. В лобито се разполагаше луксозно пиано, на което един застаряващ джентълмен започваше да свири Гершуин всеки следобед в четири. Предлагаха се и спа процедури с гореща кал — стига човек да нямаше нищо против да го докосват непознати. Кожата на Джул по цял ден миришеше на хлор.

Курортът „Плея Гранде“ в Баха бе обзаведен с бели завеси, бели плочки, бели килими и експлозии от разточителни бели цветя. Хората от обслужващия персонал напомняха на медицински сестри заради белите си памучни униформи. Джул бе прекарала вече близо четири седмици сама в хотела. Беше на осемнайсет години.

Тази сутрин бе отишла да потича във фитнес залата. Носеше направени по поръчка светлозелени маратонки с морскосини връзки. Бягаше, без да слуша музика. Тичала бе на интервали почти час, когато една жена се качи на пътеката до нея.

Беше под трийсетгодишна. Черната й коса бе вдигната на стегната опашка и пригладена назад с лак за коса. Имаше едри ръце и солиден торс, светлокафеникава кожа и леко напудрени с руж бузи. Обувките й бяха протрити и опръскани с отдавна засъхнала кал.

В залата нямаше никой друг.

Джул забави скоростта си до вървеж и се приготви да си тръгне след около минута. Обичаше уединението, пък и без това вече беше почти готова.

— Тренираш ли? — попита я жената и посочи към цифрите върху таблото на пътеката й. — За маратон или нещо такова?

Говорът й бе смесица между мексикански и американски акцент. Вероятно беше нюйоркчанка, израснала в испаноговорещ квартал.

— В прогимназията тренирах бягане. Това е.

Произношението на Джул бе стегнато и правилно — онова, което британците наричат „английски като по Би Би Си“. Жената я изгледа изпитателно.

— Харесва ми акцентът ти — каза. — Откъде си?

— Лондон. От района на „Сейнт Джонс Ууд“.

— Ню Йорк — рече на свой ред жената, посочвайки към себе си.

Джул слезе от пътеката и се зае да разтяга мускулите на бедрата си.

— Сама съм тук — добери й жената малко по-късно. — Пристигнах снощи. Запазих си стая в последния момент. От много време ли си тук?

— Когато става дума за място като това — отвърна Джул, — никога не е достатъчно дълго.

— Какво ще препоръчаш тогава? От програмите за гости?

Джул не си приказваше често с останалите гости на хотела, но не видя какво лошо има да й отговори.

— Иди на гмуркането с шнорхели — посъветва тя жената. — Видях една направо огромна змиорка.

— Шегуваш се! Змиорка?

— Водачът ни я примами с рибешките карантии, които беше донесъл в една пластмасова бутилка от мляко, и тя изплува от някаква пролука между скалите. Сигурно беше поне два метра и половина. Яркозелена.

Жената потрепери.

— Не обичам змиорки.

— Може да пропуснеш. Ако си плашлива.

Жената се засмя.

— А храната как е? Още не съм яла нищо.

— Вземи си от шоколадовата торта.

— За закуска?

— О, да. Ще ти донесат, ако ги помолиш специално за нея.

— Полезна информация. Сама ли пътуваш?

— Виж, аз ще тръгвам — каза Джул, усетила, че разговорът започва да става прекалено личен. — Приятно.

И се запъти към вратата.

— Баща ми е много болен — настигна я гласът на жената в гръб. — Грижа се за него от доста време.

Бодване от прилив на съчувствие. Джул спря и се обърна.

— Всяка сутрин и всяка вечер след работа съм до него — продължи непознатата. — Сега състоянието му най-после се стабилизира и ме обзе такова неистово желание да се махна, че не се и замислих за цената. В момента профуквам пари, които не мога да си позволя да профуквам.

— Какво му е на баща ти?

— МС — отговори жената. — Множествена склероза. И деменция. Преди беше главата на семейството ни. Голям мачо. Силен и волеви. А сега е просто едно разкривено тяло, проснато в леглото. През половината време дори не знае къде е. Все ме пита дали съм келнерка например.

— По дяволите!

— Страх ме е, че ще го загубя, а едновременно с това мразя да съм около него. А когато почине и остана сирак, знам, че ще съжалявам, задето съм пътувала и съм го зарязала, нали разбираш?