Е. Локхарт - Истинска измама

В салона имаше климатик. Никой друг не се завърташе тук. Джул бе вдигнала крака на дивана, със слушалките в уши и чаша диетична кола в ръка.

След два часа уроци по испански тя хапна един „Сникърс“ за обяд и се загледа в поредицата музикални клипове. Разтанцува се, изпълнена със събудената от кофеина енергия, и запя към празната редица столове, подредени в пустия салон. Днес животът бе просто великолепен. Допаднала й беше онази тъжна жена, която бе дошла тук, за да избяга от баща си — жената с интересния белег и изненадващия вкус за книги.

Щяха да оберат всички точки по време на куиза.

Джул изпи още една диетична кола. След това провери грима си и стори няколко кикбоксьорски стъпки към отражението си в стеклото на прозореца на салона. Засмя се, защото изглеждаше едновременно глупашки и страхотно. Ритъмът на музиката не спираше да пулсира в ушите й.

Донован — барманът, който обслужваше басейна, бе местен жител. Имаше едричък кокал, но тялото му не беше особено стегнато. Притежаваше зализана назад коса, както и навика да намигва на клиентите. Говореше английски с акцента, типичен за Баха, и вече знаеше любимото питие на Джул: диетична кола с малко ванилов сироп.

Имаше следобеди, в които Донован разпитваше Джул за детството й в Лондон. Тя упражняваше испанския си. Докато си бъбреха, двамата зяпаха по някой филм на екрана над бара.

В днешния ден, точно в три следобед, Джул се настани на високото столче на ъгъла на бара, облечена все още по бански. Донован носеше бял блейзър с логото на „Плея Гранде“ и тениска. По врата му бяха наболи къси косъмчета.

— Какъв е този филм? — попита тя, вдигайки поглед към телевизора.

— Хълк.

— Кой Хълк ?

— Не знам.

— Ти си пуснал дивидито. Как така не знаеш?

— Дори не знаех, че има повече от един Хълк.

— Има даже три. Не, чакай, взимам си думите назад. Има много Хълкове . Ако се броят и телевизионните сериали, анимациите и други подобни.

— Не знам кой Хълк е този, госпожице Уилямс.

Замълчаха за известно време, докато филмът течеше. Донован миеше чаши и бършеше тезгяха. Сетне приготви чаша скоч със сода за някаква жена, която я взе и я отнесе към другия край на басейна.

— Това е вторият по готиност Хълк в класацията — каза Джул, щом Донован отново се освободи и й обърна внимание. — Как е „скоч“ на испански?

— Escocés.

— Escocés. Кой вид ще ми препоръчаш?

— Ти никога не пиеш.

— Да приемем, че пиех.

— „Макалън“ — отговори Донован и сви рамене. — Искаш ли да ти налея малко да пробваш?

Той напълни пет чашки за шотове с различни видове висококачествено уиски. Обясни й разликата между скоч и уиски, както и кога кое да си поръча. Джул опита от всяка чашка, но не изпи твърде много.

— Това мирише на подмишница — каза тя.

— Глупости.

— А това — на бензин.

Той се наведе над чашата да подуши.

— Може би.

Тя посочи към третата.

— Кучешка пикня, и то от някое много ядосано куче.

Донован се засмя.

— А останалите на какво миришат? — поинтересува се той.

— Засъхнала кръв — заяви Джул. — А това — на онази пудра, с която се чистят плочките в банята. Пудра за чистене.

— Кое ти харесва най-много?

— Засъхналата кръв — отвърна тя, като топна пръст в чашката и вкуси пак. — Кажи ми как се казва.

— Това именно е „Макалън“ — каза Донован и разчисти чашите. — А, забравих да ти спомена: една жена питаше за теб преди малко. А може и да не е било за теб. Може да се е объркала.

— Каква жена?

— Някаква мексиканка. Говореше на испански. Пита дали познавам едно бяло момиче от Америка с къса руса коса, което пътува само — додаде Донован. — Спомена и за лунички. — След това докосна лицето си и поясни: — По носа.

— Ти какво й каза?

— Казах й, че курортът е голям. Има много американци. Не Знам кой е отседнал сам и кой — не.

— Аз не съм американка — възропта Джул.

— Знам. Затова й казах, че не съм виждал такъв човек.

— Така ли й каза?

— Да.

— Но все пак си се сетил за мен.

Той я изгледа продължително.

— Така е, наистина — отговори най-после. — Не съм глупав, госпожице Уилямс.

Ноа знаеше, че е американка.

Това означаваше, че Ноа е ченге. Или нещо подобно. Нямаше какво друго да е.

Устроила й бе капан с всичките онези приказки — болния баща, Дикенс, как щяла да стане сирак. Бе знаела точно какво да й каже. Заложила беше примамката „Баща ми е тежко болен“ и Джул мигом бе клъвнала.