Е. Локхарт - Истинска измама

Джул съзнаваше, че не прилича на тези жени. Никога нямаше да прилича на тях. Но бе всичко, което бяха героите, а в някои отношения бе даже повече.

Знаеше и това.

Стигна до третия бар и се шмугна вътре. Обзаведен беше с маси като за пикник, а по стените бяха окачени препарирани риби. Клиентите бяха главно американци, заети да се напиват до безпаметност след деня, прекаран в спортен риболов. Джул бързо си проправи път към дъното на помещението, хвърли поглед през рамо и изчезна в мъжката тоалетна.

Беше празна. Тя влезе в една от кабинките. Донован никога не би я потърсил тук.

Седалката на тоалетната чиния бе мокра и пожълтяла от мръсотия. Джул се зарови из куфара си, докато откри черна перука — права, дълга до средата на врата и с бретон. Нахлупи си я, изтри червилото си, сложи си тъмен гланц за устни и напудри носа си. После закопча черна жилетка над бялата си тениска.

Някакъв мъж влезе, за да използва един от писоарите. Джул застина неподвижно, доволна, че носи дънки и тежки черни ботуши. През пролуката под вратата на кабинката щяха да се забележат само краката й и долната част на куфара й.

Втори мъж влезе в кабинката до нея. Тя надзърна към обувките му.

Беше Донован.

Това бяха мръсните му сандали на марката „Крокс“. И ръбовете на белия му панталон — част от униформата му в „Плея Гранде“. Кръвта на Джул сякаш бучеше в ушите й.

Тя тихичко вдигна куфара си от пода така, че той да не може да го види. Остана неподвижна на мястото си.

Донован пусна водата и Джул долови как затътря крака към мивката. Завъртя кранчето.

В тоалетната влезе друг мъж.

— Бихте ли ми заели телефона си за момент? — попита го Донован на английски. — Просто за едно бързо обаждане.

— Някой да не те е набил, човек? — отговори другият мъж с калифорнийски акцент. — Приличаш на някого, когото доста добре са го наредили.

— Всичко е наред — каза Донован. — Просто ми трябва телефон.

— Нямам роуминг тук, мога само да изпращам съобщения — рече мъжът. — И трябва да се връщам при компанията.

— Няма да го открадна — настоя Донован. — Просто ми се налага да…

— Казах „не“, нали чу? Но ти желая късмет, пич — отвърна другият и си излезе, без да използва тоалетната.

Дали Донован искаше телефона, защото нямаше как да си тръгне с колата си и трябваше да се обади на някого да го вземе? Или защото възнамеряваше да се обади на Ноа?

Чуваше го как диша тежко, сякаш го боли. Не пусна водата в мивката повече.

Най-после си тръгна.

Джул пусна куфара. Разтърси ръцете си, за да раздвижи кръвта в тях, и ги изпъна зад гърба си. Все още застанала в кабинката, преброи парите си — както песото, така и доларите. Провери вида на перуката си в джобното огледалце.

Когато се почувства сигурна, че Донован си е отишъл, тя излезе от мъжката тоалетна с уверена походка, сякаш не се случваше нищо особено, и се запъти към улицата. Озовавайки се навън, си запроправя път през тълпите купонджии към една от близките пресечки. Скоро извади късмет — някакво такси спря да я вземе. Шмугна се вътре и помоли шофьора да кара към „Гранд Солмар“ — курорта, съседен на „Плея Гранде“.

От „Гранд Солмар“ лесно успя да си вземе второ такси. Поръча на новия шофьор да я закара в някой евтин хотел в града. Той я остави пред „Кабо Ин“.

Мястото беше същинска дупка. Долнопробни тънки стени, мръсна боя, пластмасови мебели, изкуствени цветя на рецепцията. Джул си нае стая под фалшиво име и плати на рецепциониста с песо. Той не й поиска документ за самоличност.

Когато се качи в стаята си, използва малката кафеварка там, за да си приготви чаша безкофеиново кафе. Сложи вътре три бучки захар. После се настани на ръба на леглото.

Трябваше ли да бяга?

Не.

Да.

Не.

Никой не знаеше къде се намира. Никой в целия свят. Този факт трябваше да я радва. Нали все пак бе пожелала да изчезне безследно.

Но се чувстваше уплашена.

Щеше й се Паоло да е наблизо. Или Имоджен.

Щеше й се да можеше да изтрие завинаги всичко, което се бе случило.

Струваше й се, че ако съумееше да върне времето назад, за да започне наново, би била по-добър човек. Или различен човек. Определено щеше да се държи повече като човека, който беше дълбоко в себе си. Или по-малко. Не знаеше кое от двете, защото вече не бе в състояние да разбере какъв е истинският й нрав… А може би „истинска“ Джул всъщност изобщо не съществуваше и вместо нея се рояха просто редица роли, които разиграваше в различните ситуации.