Том Холанд - Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)

Мразя нещата, които са изцяло измислени… И най-ефирната структура би трябвало да стъпи на някаква основа, на житейски факт — чистата измислица е талант единствено за лъжеца.

Г-н Никълъс Мелроуз — шеф на собствена юридическа фирма и човек с положение — не обичаше да го ядосват. Не беше свикнал, защото от много години никой не си го позволяваше.

— Ключовете никога не се дават — грубо рече той. Вгледа се с известна неприязън в момичето, изправено пред внушителното му голямо писалище. „Как смее да ме тревожи така?“ — Никога — повтори той. Дори поклати показалец в случай, че то все още има някакви колебания. — Никога.

Ребека Карвил го погледна, после поклати глава. Наведе се и вдигна чантата си. Мелроуз я наблюдаваше. Дългата тъмноруса коса, оформена и същевременно буйна, се разпиляваше върху раменете на девойката. Очите й блестяха. „Красива е“, помисли си Мелроуз, „смущаващо красива“. После въздъхна. Прокара пръсти през оредяващата си коса и се потупа по корема.

— „Свети Джуд“ винаги е бил особен случай — промърмори той с малко по-сговорчив тон. — В юридическо отношение — мъжът направи жест с ръце. — Виждате, че нямам избор, нали, госпожице Карвил? Повтарям — съжалявам, но няма да получите ключовете.

Ребека извади няколко листа от чантата си. Мелроуз се намръщи. Наистина остаряваше, щом мълчанието на едно момиче можеше така да го смути — независимо колко е красива и независимо каква работа има с него. Наведе се над писалището си.

— Може би — помоли той, — ще ми кажете какво очаквате да откриете в гробницата?

Ребека изшумоля с книжата. Изведнъж хладната й красота се озари от усмивка. Подаде му документите.

— Разгледайте ги — рече девойката. — Но по-внимателно, защото са стари.

Заинтригуван, Мелроуз ги взе.

— Какво представляват? — попита той.

— Писма.

— И как да разбирам това, че са „стари“?

— 1825 година.

Мелроуз погледна Ребека над очилата си, после приближи едно от писмата към светлината на настолната лампа. Мастилото бе избледняло, хартията — пожълтяла. Опита се да разчете подписа в долния край на листа. В сумрака, на светлината на единствената лампа, задачата се оказа трудна.

— Томас… какво е това? Мур ли? — попита той, вдигайки глава.

Ребека кимна.

— Трябва ли името да ми е познато?

— Бил е поет.

— Боя се, че с моята професия човек няма много време да чете поезия.

Ребека продължаваше да го гледа невъзмутимо. После протегна ръка над бюрото, за да си вземе писмото обратно.

— Днес никой не чете Томас Мур 2 2 Томас Мур (1779–1852г.) — ирландски поет — романтик, сатирик, композитор и музикант. (б.р.) — рече тя най-сетне, — но на времето е бил много популярен.

— Да не би да сте експерт по поетите от този период, госпожице Карвил?

— Имам сериозни основания да се интересувам, господин Мелроуз.

— А, така ли? — Мелроуз се усмихна. — Имате основания? Чудесно — облегна се назад в стола. „Значи просто се интересува от стари ръкописи, нищо повече, някаква жалка научна изследователка“. Изведнъж му се видя по-малко заплашителна. Той й се усмихна с облекчение, окуражен от чувството за собствената си значимост.

Ребека го наблюдаваше, без да отвръща на усмивката му.

— Както вече ви казах, господин Мелроуз, имам сериозни основания — тя сведе поглед към листа в ръцете си. — Така например това писмо е написано до някой си лорд Рътвен, с адрес Мейфеър, улица „Феърфакс“ 13… — тя бавно се усмихна. — Не е ли това къщата, която е долепена до „Свети Джуд“?

Като видя как адвокатът реагира на думите й, усмивката на девойката стана още по-широка. Лицето му изведнъж пребледня. В същия миг той поклати глава и се опита да отговори на усмивката й.