Том Холанд: Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)

— Да — прошепна Мелроуз и докосна с пръсти челото си. — И какво от това?

Ребека отново насочи поглед към писмото.

— Ето какво пише Мур — отвърна тя. — Той съобщава на лорд Рътвен, че тъй нареченият „ръкопис“ е у него. Какъв ръкопис? Не уточнява. Пише само, че го изпраща, заедно с писмото си, на улица „Феърфакс“.

— На улица „Феърфакс“… — повтори глухо адвокатът. Мелроуз преглътна и се опита отново да се усмихне, но изражението му бе по-болезнено от преди.

Ребека го загледа. Изразяващото страх лице на Мелроуз я изненада, но не се издаде. Вместо това със спокоен вид му подаде през писалището второ писмо. Когато проговори, гласът й беше равен и монотонен.

— Една седмица по-късно, господин Мелроуз, Томас Мур пише ето тези редове. С тях благодари на лорд Рътвен за потвърждението, че е получил ръкописа. Лорд Рътвен очевидно е уведомил Мур каква ще е съдбата на ръкописа — Ребека повдигна писмото и зачете. — „«Истината е велика», казва библията, «и силата й е над всичко». Въпреки това понякога Истината трябва да се скрие и зарови надълбоко, защото ужасът, заложен в нея е твърде голям, за да го понесе смъртният човек. Вие знаете какво мисля по въпроса. Закопайте я на някое място, където мъртъвци спят вечния си сън; това е единственото възможно убежище за ръкописа. Нека остане там скрит во веки веков — надявам се, че вече и двамата сме на едно мнение“ — Ребека пусна писмото в скута си. — „Място, където мъртъвци спят вечния си сън“, господин Мелроуз — бавно повтори тя. Наведе се напред и с изненадваща енергичност добави: — Несъмнено посоченото място може да бъде единствено гробницата на параклиса „Свети Джуд“.

Мелроуз безмълвно наведе глава.

— Аз смятам, госпожице Карвил — най-сетне проговори той, — че трябва да забравите за улица „Феърфакс“

— Така ли? Защо?

Мелроуз вдигна глава и я погледна.

— Не мислите ли, че този ваш поет е бил прав? Действително съществуват истини, които трябва да останат скрити?

Ребека се усмихна едва-едва.

— Разбира се, говорите като юрист.

— Не е справедливо, госпожице Карвил.

— Тогава като какъв говорите?

Мелроуз не отвърна. „Проклета жена“, помисли си той. В съзнанието му нахлуха спомени — тъмни и неканени. Той огледа офиса си, сякаш за да намери утеха в бляскавата модерна мебелировка.

— Като човек, който ви мисли доброто — рече най-сетне с неохота адвокатът.

— Не! — Ребека блъсна стола си назад и стана толкова рязко, че Мелроуз едва се удържа да не трепне. — Вие не разбирате. Знаете ли какво е представлявал ръкописът, който Рътвен може би е скрил в гробницата?

Мелроуз не отговори.

— Томас Мур е бил приятел на един поет, много по-голям от него самия, много по-голям. Може би дори вие, господин Мелроуз, сте чувал за лорд Байрон?

— Да — отвърна тихо Мелроуз и опря чело в сключените си ръце. — Чувал съм за лорд Байрон.

— Когато написал спомените си, Байрон поверил завършения ръкопис на Томас Мур. А когато вестта за смъртта на Байрон достигнала до неговите приятели, те настояли пред Мур да ги унищожи. Лист по лист мемоарите били накъсани и хвърлени в огъня, запален от издателя на Байрон. От тях не останало нищо — Ребека отметна кичура от челото си, сякаш за да се успокои. — Байрон е бил несравним писател. Унищожаването на неговите спомени е светотатство.

Адвокатът не сваляше очи от нея. Чувстваше се в капан, защото вече си даваше сметка, защо са й ключовете. Бе чувал тези обяснения и преди. Дори си спомняше жената, която ги изложи преди толкова години. И тя, подобно на тази девойка, бе красавица.

Момичето продължаваше да му говори.

— Господин Мелроуз, моля ви, разбирате ли какво се опитвам да ви кажа?

Той облиза устните си и отвърна:

— А вие?

Ребека се намръщи.

— Чуйте — почти шепнешком рече тя. — Известно е, че Томас Мур е имал навик да преписва всеки ръкопис, достигнал до него. Изгорили са само едно копие от мемоарите. Винаги е съществувало съмнение, че Мур е направил друго. А сега тук — Ребека вдигна писмото, — Мур пише за странен ръкопис. Ръкопис, който по думите му е бил сложен „на някакво място за мъртъвци“. Господин Мелроуз, моля ви, вече несъмнено разбирате, нали? Тук става въпрос за спомените на Байрон. Трябва да получа ключовете от гробницата на „Свети Джуд“.

По стъклата поривисто затрополи дъжд. Мелроуз стана с неохота, завъртя дръжките на прозорците, сякаш да заключи нощта отвън и все така безмълвно опря чело на стъклото.