Том Холанд: Вампирът (Истинските странствания на Джордж Гордън, шести лорд Байрон)

— Не — рече той най-накрая, загледан в тъмната улица, — не мога да ви дам ключовете.

Настъпи тишина, нарушавана само от воя на вятъра.

— Но трябва — обади се най-сетне Ребека. — Видяхте писмата.

— Да, видях писмата — Мелроуз се обърна. Ребека го гледаше с присвити като на котка очи. Косата й сякаш грееше и искреше от светлината. „Господи“, рече си той, „колко много прилича на онази другата“. — Госпожице Карвил — опита се да й обясни той, — не се съмнявам във вашата добронамереност. Напротив — той замълча, но Ребека не каза нищо. Адвокатът се чудеше как да й обясни поведението си. Никога не можеше да се справи със собствените си подозрения. Знаеше, че ако ги изрече, ще прозвучат направо невероятно. Затова от край време предпочиташе да си мълчи — опитваше се да забрави за случая. „Проклета да е“, помисли си отново той, „по дяволите!“ — Спомените на лорд Байрон — промърмори най-после Мелроуз, — са били изгорени от приятелите му, нали?

— Да — отвърна хладно Ребека. — От неговия спътник, човек на име Хобхаус.

— Не намирате ли, че този Хобхаус е проявил мъдрост, постъпвайки по този начин?

Ребека мрачно се усмихна.

— Как можете да ми задавате такъв въпрос?

— Задавам ви го, защото се чудя каква тайна крият тези спомени. Каква е тази ужасна тайна, та дори най-близките приятели на лорд Байрон са преценили, че е по-добре да бъде унищожено всичко писано за нея?

— Не всичко господин Мелроуз.

— Да — той замълча за миг. — Може би не всичко. И така — аз съм разтревожен.

За негова изненада, Ребека не се засмя на думите му. Вместо това тя се наведе над писалището и го хвана за ръката.

— Разтревожен от какво, господин Мелроуз? Кажете ми. Лорд Байрон не е между живите от близо двеста години. Какво всъщност ви тревожи?

— Госпожице Карвил — адвокатът замълча, усмихна се и поклати глава. — Госпожице Карвил… Забравете всичко, казано от мен до този момент. Моля ви, чуйте само онова, което ще ви река сега. Положението е следното. Юридически аз имам задължението да пазя ключовете. Нищо не може да се направи. Сигурно сте смутена, че хората нямат достъп до църквичката, но такова е законното положение. Правото за влизане в параклиса принадлежи само на наследника на имението Рътвен — на него и на останалите преки потомци на първия лорд от тази фамилия. Ключовете за „Свети Джуд“ се пазят само за тях, така както и моите предшественици във фирмата са ги съхранявали в продължение на близо две столетия. Доколкото знам, параклисът въобще не се използва за богослужения и не се отваря. Бих могъл, предполагам, да докладвам за вас на сегашния лорд Рътвен, но откровено казано, госпожице Карвил, няма да го направя.

Ребека повдигна вежди.

— И защо?

Мелроуз внимателно я наблюдаваше.

— Поради множество причини — бавно отвърна той. — Най-простата от тях е, че няма смисъл. Лорд Рътвен не би ви отговорил.

— А, значи той наистина съществува, така ли?

Мелроуз стана още по-мрачен.

— Защо питате?

Ребека вдигна рамене.

— Опитах да се срещна с него, преди да дойда при вас. Фактът, че седя тук, говори колко успешен е бил този опит.

— Доколкото знам, той рядко остава в това имение. Но лордът, разбира се, съществува, госпожице Карвил.

— Срещал ли сте се с него?

Мелроуз кимна.

— Да — той замълча, — веднъж.

— И нищо повече?

— И това беше предостатъчно.

— Кога?

— Има ли значение?

Ребека мълчаливо кимна. Мелроуз се взря в лицето й. То отново изглеждаше замръзнало и безчувствено, но в очите й се долавяха дълбоко скрити пламъчета. Адвокатът се облегна назад.

— Преди двайсет години, почти по същото време — рече той. — Спомням си съвсем ясно.

Ребека се наведе напред до ръба на стола.

— Продължавайте — настоя тя.

— Не би трябвало да го споделям с вас. Клиентите имат право на конфиденциалност.

Ребека се усмихна с лека насмешка. Мелроуз разбра, че тя схваща желанието му да говори. Прочисти гърлото си и започна.

— Току-що бях станал съдружник. Имението Рътвен представляваше една от моите отговорности. Лорд Рътвен ми се обади по телефона. Искал да говори с мен. Настояваше да отида на улица „Феърфакс“. Беше богат и ценен клиент и аз, разбира се, отидох.

— И?

Мелроуз отново замълча.

— Беше много странно преживяване — най-после рече той. — Аз не съм особено чувствителен човек, госпожице Карвил и обикновено не говоря със субективни понятия, но това имение ме изпълни с… Не знам как да се изразя по друг начин — с необикновено чувство на смущение. Странно ли ви звучи? Да, разбира се, уви нищо не мога да направя — беше си точно така. По време на моето посещение лорд Рътвен ми показа параклиса „Свети Джуд“. Там също усетих почти физически страх, който ме стискаше за гърлото и ме душеше. Както виждате, госпожице Карвил, за ваше добро е да не ходите на това място. Да, за ваше добро.