Е. Локхарт - Истинска измама

Усети как лицето й се сгорещява. В пристъп на самота, слабост и чиста глупост се беше хванала на измислиците на Ноа. Всичко това бе просто маневра, за да я заблуди, че е някой, на когото може да се довери, че не е враг.

Джул се върна в стаята си, придавайки си възможно най-спокоен вид. Щом влезе, грабна ценните си вещи от сейфа. Навлече дънки, ботуши и една тениска и нахвърля колкото дрехи успя да събере в най-малкия си куфар. Останалите заряза. На леглото подхвърли бакшиш от сто долара за Глория, камериерката, с която разговаряше понякога. После повлече куфара на колелцата му надолу по коридора и го подпря до машината за лед.

Когато се върна на бара до басейна, Джул обясни на Донован къде се намира куфарът и плъзна банкнота от двайсет долара към него по тезгяха.

Помоли го за услуга.

Подаде му още двайсет долара и му разясни какво да стори.

Когато стигна до паркинга за обслужващия персонал, Джул се огледа и откри малкия син седан на бармана, който беше отключен. Влезе вътре и легна на пода пред задната седалка. Пълно беше с празни найлонови пликове и чаши от кафе.

Трябваше да изчака един час, преди Донован да приключи смяната си на бара. Ако имаше късмет, Ноа нямаше да забележи, че нещо не е наред, преди да се окаже, че Джул закъснява доста за куиза в салона — някъде към осем и половина може би. След това вероятно щеше да провери автобусите до летището, както и поръчките за такси, преди да се досети за паркинга на служителите.

В колата беше задушно и горещо. Джул се ослушваше за стъпки.

Рамото й се схвана. Бе жадна.

Донован щеше да й помогне, нали?

Щеше. Вече я беше покрил пред Ноа, когато бе казал, че не познава такъв човек. Предупредил я беше и й бе обещал да вземе куфара и да я закара. Освен това му беше платила.

Освен това… Донован и Джул бяха приятели.

Тя изпъна първо единия, а след това и другия си крак, после се сви обратно в тясното пространство между седалките.

Замисли се с какво бе облечена, сетне свали обеците и нефритовия си пръстен и ги пъхна в джоба на дънките си. Наложи си да успокои дишането си.

Най-накрая дочу звук от търкаляне на колелца на куфар. Затръшване на багажник. Донован се намести зад волана, запали колата и я изкара от паркинга. Джул не помръдна от пода, докато той шофираше. По пътя имаше малко светофари. От радиото звучеше някакво мексиканско поп парче.

— Къде искаш да отидеш? — попита Донован след известно време.

— Където и да е в града.

— Тогава ще тръгна към нас — отговори той, а гласът му изведнъж прозвуча леко хищнически.

По дяволите! Сгрешила ли беше, че се бе качила в колата му? И той ли беше един от онези маже, които смятаха, че ако някое момиче им поиска услуга, е длъжно да им я върне физически?

— Остави ме някъде по-далеч от къщата си — каза му тя остро. — Ще се оправя сама.

— Няма нужда да го казваш по този начин — отвърна той. — В момента рискувам собствената си кожа заради теб.

Представи си следното: симпатична къщурка в покрайнините на град в Алабама. Една нощ осемгодишната Джул се събужда и отваря очи в тъмното. Шум ли е дочула току-що?

Не е сигурна. Къщата е притихнала.

Слиза по стълбите, както е по тънка розова нощница.

Щом стига до приземния етаж, страхът я пронизва като студено острие. Холът е в хаос, съсипан, пълен с разпилени книги и листове хартия. В кабинета е още по-лошо. Шкафчетата за документи са преобърнати. Компютрите са изчезнали.

— Мамо? Татко?

Малката Джул изтичва обратно горе, за да надзърне в спалнята на родителите си.

Леглата им са празни.

Сега вече наистина е уплашена. Отваря с трясък вратата на банята. Не са там. Побягва навън.

Дворът е обграден с пръстен от високи дървета. Малката Джул вече се намира на средата на пътеката, когато осъзнава какво вижда там… в кръга от светлина, образуван от една улична лампа.

Мама и татко лежат по очи в тревата. Телата им са разкривени и безжизнени. Кръвта оформя черни локви около тях. Мама е била застреляна в главата. Трябва да е умряла веднага. Татко явно е мъртъв, но единствените рани, които Джул съзира, са по ръцете му. Трябва да е умрял от загубата на кръв. Прегърнал е мама плътно, сякаш в последните си мигове е мислил само за нея.

Джул изтичва обратно в къщата, за да се обади на полицията. Телефонът не работи.

Тя излиза пак на двора. Иска й се да каже някаква молитва, иска й се поне да каже сбогом, ала телата на родителите й са изчезнали. Убиецът ги е отнесъл.