Е. Локхарт - Истинска измама

Жената спря да тича и стъпи от двете страни на пътеката. Сетне избърса очи с опакото на ръката си.

— Извинявай. Разприказвах се излишно.

— Няма проблем.

— Ти върви. Иди се изкъпи или каквото там ще правиш. До после!

Жената нави дългите ръкави на блузата си нагоре и се обърна към дигиталния екран на пътеката. По дясната й предмишница се спускаше белег — назъбен като от нож, а не като от скалпел. Загатваше за история.

— Слушай, обичаш ли да участваш в кубове? — попита Джул въпреки гласа, който й нашепваше, че това е лоша идея.

Усмивка. Бели, но криви зъби.

— Всъщност страшно ме бива в кубовете.

— Провеждат ги през вечер в салона долу — обясни Джул. — Доста смахната работа е. Ходи ли ти се?

— В какъв смисъл „смахната“?

— В хубавия. Всички само се майтапят и вдигат шум.

— Окей. Добре, значи идвам.

— Супер! — възкликна Джул. — Ще им разкажем играта. Ще се радваш, че си си взела ваканция. Аз съм силна в областта на супергероите, шпионските филми, известните канали в YouTube , фитнеса, парите, грима и викторианските писатели. А ти?

— Викториански писатели? Като Дикенс ли?

— Да, нещо такова — отговори Джул и долови как се изчервява.

Изведнъж й се стори, че интересите й изглеждат като доста странна комбинация.

— Обожавам Дикенс.

— Стига бе!

— Така е — усмихна се жената. — Аз съм добра в областта на Дикенс, готвенето, новините, политиката… да видим… а, да — и на котките.

— Добре тогава — каза Джул. — Започва в осем в салона точно до централното лоби. Бара с диваните.

— Осем часа. Имаме уговорка — рече жената, приближи се към нея и й протегна ръка. — Как ти беше името? Аз съм Ноа.

Джул стисна дланта й.

— Не съм ти го казвала — отговори. — Но е Имоджен.

Джул Уест Уилямс изглеждаше задоволително добре. Рядко я наричаха „грозна“, но и не се случваше често да я наричат „привлекателна“. Беше ниска, само метър и петдесет и пет, и вървеше с високо вирната брадичка. Косата й бе подстригана по момчешки късо, прошарена с руси кичури, боядисани при фризьора й, и корените й вече личаха. Зелени очи, бяла кожа, бледи лунички. Повечето от дрехите й скриваха атлетичното й тяло. Мускулите й бяха набъбнали вълнообразно по тялото й, сякаш я бе рисувал художник на комикси. Особено по краката. Под слоя мазнини на стомаха й се усещаше твърдата плоскост на коремните й мускули. Обичаше да яде много месо, солено, шоколад и мазно.

Джул вярваше, че колкото повече пот пролееш по време на тренировката, толкова по-малко кръв ще пролееш по време на битката.

Вярваше, че най-ефикасният начин да избегнеш разбитото сърце е да се преструваш, че изобщо нямаш такова.

Вярваше, че начинът , по който говориш, често е по-важен от онова, което казваш.

Също така вярваше в екшън филмите, вдигането на тежести, силата на грима, ученето наизуст, равните права и идеята, че клиповете в YouTube могат да те научат на милион неща, които няма да научиш в университета.

Ако ви имаше доверие, Джул би ви казала, че е посещавала „Станфорд“ в продължение на година със стипендията, която бе спечелила с постиженията си в областта на леката атлетика. „Представители на университета се обърнаха към мен с предложение за стипендия — обясняваше тя на хората, които харесваше. — „Станфорд“ са от Първа дивизия. Отпуснаха ми средства за семестриални такси, учебници, всичко.“

Какво се бе случило?

Тук Джул свиваше рамене. „Исках да изучавам викторианска литература и социология, но главният треньор беше някакъв извратеняк — добавяше тя. — Опитваше се да пипа момичетата. Когато стигна до мен, го ритнах там, където най-боли, и разказах за това на всички, готови да слушат. Професори, студенти, университетския вестник. Изкрещях го така, че да ме чуят до най-високите нива на върхушката, но нали знаете какво се случва със спортистите, които си отварят устата за треньорите си…“

И тя преплиташе пръсти и свеждаше поглед, преди да продължи: „Едно от момичетата от отбора го отрече. Казаха, че лъжа, както и че оня перверзник изобщо не е докосвал никого. Не искаха родителите им да разберат, пък и ги беше страх да не загубят стипендиите си. Така завърши цялата история. Треньорът си остана на работа. А аз напуснах отбора. Това означаваше, че нямах право да получавам повече финансова помощ. 14 така се превръщаш от отличник в студент, отпаднал още в първи курс“.

След тренировката си във фитнеса Джул преплува около километър и половина в басейна на „Плея Гранде“ и прекара остатъка от сутринта по обичайния за нея начин — седнала в бизнес салона, където гледаше видеоуроци по испански език. Още беше по бански, но бе обула светлозелените маратонки. Сложила си беше яркорозово червило и сребриста очна линия. Банският й костюм бе цял, в тъмносребрист металик, с декоративна халка на гърдите и дълбоко деколте. Много в стил „супергероиня на „Марвел“.