Е. Локхарт - Истинска измама

— Вече ми допадат — каза Джул.

Ими бе влязла в университета „Васар“ благодарение на есето, което бе написала за въпросните герои. Признаваше, че като се изключат тези книги, не си пада особено по ученето. Не обичаше да й нареждат какво да прави. Когато нейните професори й поставиха задачата да прочете основните произведения на древногръцката литература, тя не го стори. Когато приятелката й Брук й каза да прочете Сюзан Колинс, тя не свърши и това. А когато майка й каза да се постарае повече в ученето, Ими напусна университета.

Непрекъснатият натиск, който й се оказваше, не беше единствената причина, поради която си бе тръгнала от „Васар“, разбира се. Положението беше отчайващо оплетено. Но властната натура на Пати Соколов определено изигра съществена роля.

— Майка ми вярва в американската мечта — рече Имоджен. — И настоява и аз да вярвам в нея. Родителите й са родени в Беларус. Навремето прегърнали идеята с две ръце. Нали се сещаш коя — че тук, в Съединените американски щати, всеки може да стигне до върха; че независимо откъде започнеш, един ден можеш да управляваш държавата, да забогатееш, да си купиш имение. Нали схващаш?

Проведоха този разговор малко по-късно същото лято, прекарано в Мартас Винярд. Джул и Ими се озоваха на плажа Мошъп, където се улегнаха върху голямо памучно одеяло.

— Красива мечта — каза Джул и пъхна парченце чипс в устата си.

— Семейството на баща ми също я прегърнало с все сърце — продължи Имоджен. — Дядо му и баба му дошли тук от Полша и живеели в един от онези блокове с евтините апартаменти. След това баща му се замогнал и станал собственик на магазин за деликатеси. От баща ми се е очаквало да се издигне още повече, да се превърне в първия в семейството, завършил университет, и той направил именно това. Станал адски важна клечка в адвокатските кръгове. Родителите му били толкова горди. На тях нещата им изглеждали много прости: трябвало само да загърбят старата си родина и да започнат нов живот от нулата. А ако ти самият не успееш да изживееш американската мечта, то децата ти задължително ще го сторят вместо теб.

Джул обожаваше да слуша Ими да говори. Никога не бе срещала друг човек, който да говори така свободно. Думите й се преплитаха и скачаха от тема на тема, но бяха и невероятно любопитни и дълбокомислени. Сякаш никога не си налагаше да се ограничава или да премисля изреченията си. Тя просто ги редеше в неспирен поток, който я караше да изглежда ту колеблива, ту отчаяно нуждаеща се да бъде чута.

— Земята на равните възможности — каза Джул, само и само да види в каква посока ще насочи това Ими.

— В нещо подобно вярват те, но аз не мисля, че наистина е така — реагира тя. — В смисъл… достатъчно е да погледаш половин час новините, за да проумееш, че пред белите хора се отварят доста повече възможности. Както и пред хората, говорещи английски.

— И пред хората с акцент като твоя.

— Като от Източното крайбрежие? — попита Ими. — Така е, предполагам. И пред хората без физически и умствени заболявания. О, и пред мъжете! Мъжете, мъжете, мъжете! Мъжете продължават да се разхождат из Съединените щати така, сякаш те са огромна сладкарница и всичките торти са за тях. Не смяташ ли?

— Няма да им дам от моята торта — отвърна Джул. — Проклетата торта си е моя и ще си я изям аз.

— Да. Брани си тортата! — съгласи се Ими. — А и ти ще получиш шоколадова торта с шоколадова глазура, състояща се от поне пет блата. Ала за мен най-важното е следното: ако щеш ме наречи глупава, но аз не искам торта. Може би дори не съм гладна. Искам просто да живея . Да съществувам и да се наслаждавам на онова, което е точно пред мен. Знам, че това е лукс и че най-вероятно съм пълен задник, задето дори мога да си го позволя, но от друга страна, си мисля: „Опитвам се да оценя нещата, хора! Оставете ме просто да бъда благодарна, че съм тук, на този плаж, и да не се чувствам, като че трябва непрекъснато да се стремя , към нещо“.

— Може би грешиш за американската мечта — каза Джул.

— Не, не греша. Защо?

— Американската мечта е да бъдеш екшън герой.

— Сериозно ли?

— Американците обичат да воюват — обясни Джул. — Искаме или да променяме законите, или да ги нарушаваме. Обичаме самотните герои. Направо сме луди по тях, нали? Супергероите, филмите от поредицата „Твърде лично“ и разни подобни. Много обичаме да завоюваме нови територии в стил „Дивия запад“. Да тържествуваме над така наречените „злодеи“ и да се борим срещу системата. Това е американската мечта.