Е. Локхарт - Истинска измама

— Обясни го на майка ми — промълви Ими. — Кажи й: „Ехо! Не забелязвате ли, че Ими иска да порасне като самотен герой, а не като индустриален магнат?“. И виж как ще ти се получи.

— Ще си поговоря с нея.

— Хубаво. Това ще оправи всичко — изкикоти се Ими, претърколи се на плажното одеяло и си свали слънчевите очила. — Тя има някакви идеи за мен, които просто не ми пасват. Както когато бях дете… тогава щеше да бъде страхотно, ако си имах едно-две приятелчета, които също са били осиновени, за да не се чувствам сама или различна, или каквото там, а тя: „Не, Ими си е добре, няма нужда от такива неща, ние сме съвсем същите като останалите семейства!“. А петстотин години по-късно, когато бях в девети клас, прочела в някакво списание статия, в която се говорело за осиновените деца, и решила, че трябва да се сприятеля с едно момиче на име Джоли, което тъкмо беше постъпило в „Грийнбрайър“.

Джул си спомни за момичето от купона за рождения ден на Ими и за Американския балетен театър.

— Майка ми си фантазираше как двете с нея ще се сближим, опитах се, но онова момиче хич не ме харесваше — продължи Ими. — Имаше синя коса. Раздаваше го като много печена. Подиграваше ми се, задето така се вживявах в темата за бездомните котки и задето четях „Хайди“, пък и заради музиката, която слушах. Но моята майка все звънеше на нейната майка и нейната майка все звънеше на моята, и двете правеха планове от наше име. Представяха си някаква връзка между нас… като между две сирачета, а такова нещо изобщо нямаше.

Имоджен въздъхна и добави:

— Беше направо тъжна история. После обаче тя се премести в Чикаго и майка ми се отказа.

— А сега си имаш мен — каза Джул.

Ими протегна ръка и я докосна по тила.

— Сега си имам теб, което ми помага да бъда доста по-далеч от ръба на нервната криза.

— Това е хубаво.

Ими отвори хладилната чанта и извади две бутилки домашен студен чай. Винаги взимаше по нещо за пиене на плажа. Джул не обичаше парченцата лимон, които плуваха в чая, но все пак пийна малко.

— Много си хубава с къса коса — каза Ими и я докосна отново по тила.

По бреме на зимната ваканция през първата си година във „Васар“ Имоджен бе преровила шкафа за документи на Гил Соколов в търсене на документацията по осиновяването си. Не й бе трудно да я намери.

— Явно съм смятала, че ако прочета документите, ще науча нещо повече за самоличността си — разказа й тя. — Като че, ако попаднех на някое ново име, щях да си обясня защо съм така нещастна в университета, или пък щях да почувствам някаква принадлежност, която дотогава ми е убягвала. Но не.

През онзи ден Ими и Джул бяха отишли с колата до Менемша — рибарско селище, намиращо се недалеч от къщата на Ими във Винярд. Тъкмо бяха излезли на каменистия кей, простиращ се навътре в морето. Над главите им прелитаха чайки. В краката им се разбиваха вълни. Бяха еднакво високи и седяха на скалите, протегнали напред загорелите си крака, по които лъщеше лосион за тяло.

— Да, много скапано беше — каза Имоджен. — Името на бащата изобщо не бе посочено.

— Какво е било рожденото ти име?

Ими се изчерви и придърпа качулката на суитшърта си ниско над лицето си за момент. Имаше дълбоки трапчинки и равни зъби. Късо подстриганата й изрусена коса откриваше мъничките й уши, на едното от които имаше три обеци. Веждите й бяха изскубани до тънки линии.

— Предпочитам да не казвам — дочу се гласът й зад парчето плат. — Скрила съм се в суитшърта си. Няма ме.

— Хайде де. Ти започна да разказваш историята.

— Ама нямаш право да се смееш, ако ти кажа — заяви Ими, повдигна качулката си и я стрелна с поглед. — Форест се засмя и аз се вбесих. Не му простих два дни, докато не ми донесе шоколадови бонбони с лимонов крем.

Форест беше гаджето на Ими. Живееше заедно с тях в къщата в Мартас Винярд.

— На Форест няма да му навреди да се понаучи на обноски — каза Джул.

— Направи го, без да мисли. Смехът просто му се изплъзна. По-късно съжаляваше наистина горчиво.

Ими винаги защитаваше Форест, след като го бе критикувала.

— Кажи ми рожденото си име, моля те — настоя Джул. — Няма да се смея.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Ими прошепна в ухото й:

— Мелъди… Бейкън. Мелъди Бейкън.

— Имаш ли второ име? — попита Джул.

— Не.

Джул не се засмя. Дори не се усмихна. Вместо това обви ръцете си около Ими. Двете се загледаха към морския хоризонт.

— Ти чувстваш ли се като Мелъди?

— Не — отговори Ими замислено. — Но не се чувствам и като Имоджен.