Е. Локхарт - Истинска измама

— Изглеждам различно, знам.

— Не е вярно — излъга Джул и я целуна по бузата.

— Не мога да се занимавам с това повече — каза Пати. — Цялото онова време, прекарано пред огледалото сутринта. Неудобните обувки. Рисуването на лицето.

Джул седна.

— Някога го правех заради Гил — продължи Пати. — И заради Ими, когато беше малка. Тя ми казваше: „Навий си косата, мамо! Иди си сложи от лъскавите неща!“. Сега вече няма причина да го върша. Роших да си взема и по-дълъг отпуск от работата. Един ден си помислих: „Няма нужда да се насилвам с това повече“ и просто си излязох. Беше такова облекчение, че направо не мога да ти обясня. Но знам, че подобно нещо безпокои хората. Приятелите ми се тревожат за мен. Аз обаче си мисля… Какво пък. Загубих Имоджен. Загубих Гил. Такава съм сега.

На Джул отчаяно й се искаше да изрече правилните думи, но не знаеше дали ще е по-подходящо да прояви съчувствие, или да разсее Пати от темата.

— В университета прочетох една книга за това — каза.

— За кое?

— За начина, по който човек представя собствения си образ в ежедневието. Според автора, учен на име Гофман, човек демонстрира различен характер при различни обстоятелства. Личността му не е постоянна и непроменлива. Адаптира се непрекъснато.

— Тоест… смяташ, че съм престанала да поддържам образа си?

— Или може би сега го правиш по необичаен начин. У всеки се съдържат по няколко различни версии на него самия.

Пати взе менюто, после се протегна през масата и докосна Джул по ръката.

— Трябва да се върнеш в университета, картофче. Толкова си умна.

— Благодаря.

Пати я погледна право в очите.

— Интуицията ми за хората никога не ме подвежда. Ти имаш такъв огромен потенциал. Амбициозна си и жадна за приключения. Надявам се, съзнаваш, че можеш да бъдеш всичко, което поискаш.

Сервитьорът пристигна и ги попита какво биха желали да пият. Друг сервитьор постави панерче с хляб в средата на масата.

— Донесох ти пръстените на Имоджен — каза Джул, когато най-сетне им осигуриха спокойствие. — Трябваше да ти ги изпратя заедно с другите неща, но…

— Разбирам — каза Пати. — Било е трудно да се откажеш от тях.

Джул кимна и й подаде хартиено пакетче. Пати дръпна тиксото от едната страна. Вътре имаше осем старинни пръстена, всеки от които бе гравиран или изваян под формата на животно. Ими ги колекционираше. Бяха забавни и причудливи, деликатно оформени в най-различни стилове. Имаше и девети — него Джул все още носеше. Ими й го беше подарила. Представляваше змия от нефрит, поставена на десния й безименен пръст.

Пати се разрида тихо в салфетката си.

Джул сведе поглед към колекцията. Всяко от тези малки кръгчета бе прекарало дълго време върху нежните пръсти на Ими в един или друг момент. Спомни си как Ими стоеше позлатена от слънцето в един бижутериен магазин във Винярд. „Искам да видя най-необичайния пръстен, който имате“, бе казала тя на продавача. А после: „Този е за теб“. Тогава бе подарила на Джул пръстена със змията и Джул не бе спряла да го носи от този миг, макар че вече не го заслужаваше, макар че може би никога не го бе заслужавала.

Джул усети, че й се повдига — чувство, което се надигна дълбоко от стомаха й и накара гърлото й да се свие.

— Извини ме — каза тя, етапа и се отправи с несигурни крачки към дамската тоалетна.

Ресторантът сякаш се въртеше пред очите й. Притъмняваше й, полезрението й се стесняваше. Стисна облегалката на един празен стол, за да запази равновесие.

Щеше да повърне. Или да припадне. Или и двете. Тук, в „Айви“, заобиколена от тези безупречни хора, и то на място, на което не заслужаваше да бъде. Щеше да изложи горката нещастна майка на приятелката, която не бе обичала достатъчно… или може би бе обичала твърде много.

Джул стигна до тоалетната и се наведе над мивката.

Гаденето не отшумяваше. Гърлото й се свиваше конвулсивно.

Заключи се в една от кабинките и се подпря на стената. Раменете й се тресяха. Напъните да повърне продължаваха на пресекулки, но нищо не излизаше.

Остана вътре, докато пристъпът не отшумя и най-сетне смогна да си поеме дъх, треперейки цялата.

Когато пак отиде до мивката, изтри влажното си лице с хартиена кърпичка, намокри пръстите си със студена вода и ги притисна към подутите си очи.

Червеното й червило бе в джоба на роклята й. Джул наново си сложи от него, сякаш обличаше броня, и се върна при Пати.

Щом пак седна на масата, Пати вече се беше успокоила и говореше със сервитьора.