Е. Локхарт - Истинска измама

— Салата с червено цвекло като начало — поръча му тя, докато Джул заемаше мястото си. — А после — струва ми се… филе от риба меч. Хубаво ли е? Да, добре тогава.

Джул си поръча хамбургер със зелена салата.

Когато сервитьорът се отдалечи, Пати й се извини.

— Съжалявам. Много съжалявам. Добре ли си?

— Да.

— Предупреждавам те, че е вероятно да се разплача пак. Насред улицата… може би! Тези дни никога не знам кога ще се случи. Възможно е да се разридая във всеки един момент.

Пръстените и хартията, с която бяха увити, вече не бяха на масата.

— Слушай, Джул — започна Пати. — Веднъж ми каза, че родителите ти са те предали. Помниш ли?

Джул не си спомняше. Вече изобщо не мислеше за родителите си, ама никога… освен през призмата на историята на онази филмова героиня, която си бе съчинила. И никога, просто никога не мислеше за леля си.

Историята на произхода й пробяга през ума й: родителите й в предния двор на уютната къща на малката уличка в онова градче в Алабама. Как лежат по очи в локва черна кръв, която се просмуква в тревата, осветени от една-единствена улична лампа. Майка й — простреляна в главата. Баща й — изгубил фатално количество кръв заради раните от куршуми по ръцете си.

Намираше историята за утешителна. Бе красива. Родителите й бяха смели. Момиченцето щеше да порасне образовано и изумително способно и силно.

Но знаеше, че не може да сподели тази история с Пати. Вместо това поде меко:

— Така ли съм казала?

— Да, и когато го направи, си помислих, че аз може би също съм предала Имоджен. С Гил почти не говорехме за това, че е осиновена, когато тя беше малка. Нито пред нея, нито насаме. Исках да мисля за Ими като за мое дете, нали разбираш? Принадлежащо на никой друг, освен на мен и Гил. А и ми беше трудно да говоря за това, понеже биологичната й майка бе наркозависима и нямаше други роднини, които да приемат детето. Казвах си, че така я защитавам от болката. Нямах представа колко неправилно съм постъпила с нея, докато не…

Гласът на Пати заглъхна.

— Имоджен те обичаше — каза Джул.

— Тя отчаяно търсеше нещо. И не се обърна към мен.

— Не се обърна и към мен.

— Трябваше да я отгледам така, че да може да се разкрива и доверява на хората. Да потърси помощ, ако има нужда от нея.

— Ими ми казваше всичко — допълни Джул. — Тайните си, нещата, които я караха да се чувства неуверена, начина, по който искаше да живее живота си. Каза ми рожденото си име. Разменяхме си дрехите и книгите. Ако трябва да съм честна, с Ими бяхме много близки в периода, когато почина, и вярвам, че тя имаше огромен късмет да си до нея.

Очите на Пати се напълниха със сълзи и тя докосна дланта на Джул.

— Извадила бе късмет и с теб. Помислих си така още в самото начало, когато се сближихте по време на първата ви година в „Грийнбрайър“. Знаех, че те обожава повече от всеки друг в живота си, Джул, защото… Ами, именно затова исках да се видим. Адвокатът на семейството ни ме осведоми, че Ими ти е завещала всичките си пари.

Джул долови как й се завива свят. Остави вилицата.

Парите на Ими. Милиони.

Те означаваха безопасност и мощ. Означаваха самолетни билети и ключове за коли, но още по-важно от това — означаваха семестриални такси, храна в килера, медицинска помощ. Означаваха, че никой нямаше да може да й каже „не“. Никой нямаше да може да я спре и никой нямаше да може да я нарани. Джул нямаше да се нуждае от ничия чужда помощ до края на живота си.

— Не ме бива много в областта на финансите — продължи Пати. — Знам, че би трябвало. Но имах доверие на Гил и той се грижеше за тези неща. Мен ме карат да умирам от скука. Но Ими разбираше от тях и е оставила завещание. Изпратила го е при адвоката, преди да умре. Разполагаше с много пари, които получи от мен и баща си, щом навърши осемнайсет. Дотогава бяха в попечителски фонд, а след рождения й ден Гил оформи документите, с които й прехвърляше пълни права над сумата.

— Получила е парите, докато още е била в училище?

— През месец май преди началото на първата й година в университета. Може би това е било грешка. Така или иначе, свършеното е свършено — продължи Пати. — А тя наистина умееше да се оправя с парите. Живяла е от лихвите и никога не е докосвала главницата, освен за да купи апартамента в Лондон. Затова не й се налагаше да работи. А в завещанието си е оставила всичко на теб. Направила е малки дарения на Националния фонд за борба с бъбречните заболявания — заради болестта на Гил, — както и на Лигата за защита на животните в Норт Шор, но е съставила завещание, с което определя по-голямата част от парите като принадлежащи на теб. Изпратила е на адвоката ни имейл, в който изрично заявява, че иска да ти помогне да се върнеш в университета.