Е. Локхарт - Истинска измама

Джул бе трогната. Нямаше логика да бъде, но наистина беше.

Пати се усмихна.

— Последното, което е сторила, преди да напусне този свят, е да ти помогне да получиш образованието си. Това е светлата страна на нещата, върху която се мъча да се съсредоточа.

— Кога е написала завещанието?

— Няколко месеца, преди да почине. Заверила го е при нотариус в Сан Франциско. Има само няколко документа, които трябва да подпишеш — каза Пати и плъзна един плик през масата. — Ще прехвърлят парите директно в твоята сметка, а през септември ще започнеш втората година от обучението си в „Станфорд“.

Когато парите пристигнаха в сметката й, Джул изтегли цялата сума и си отбори нова разплащателна сметка другаде. После си поръча няколко нови кредитни карти и уреди сметките й да се плащат автоматично всеки месец.

След това тръгна на пазар. Купи си изкуствени мигли, фондьотен, очна линия, руж, пудра, четки, три различни цвята червило, два вида сенки и една малка, но скъпа кутия с комплект гримове. По-късно — червена перука, черна рокля и чифт високи обувки. Щеше да е приятно да си вземе повече неща, но трябваше да пътува без много багаж.

Използва компютъра си, за да си купи самолетен билет до Лос Анджелис, да си запази стая в хотел там и да провери търговците на коли в областта. От Лондон до Лос Анджелис, после — с автобус до Вегас. Оттам с кола до Мексико. Такъв беше планът.

Джул прехвърли няколко документа на екрана на лаптопа си. Увери се, че е наизустила номерата на всички банкови сметки, кредитни карти и пароли. Наизусти и номерата от паспорта и шофьорската си книжка. И една вечер, дълго след като се бе стъмнило, метна лаптопа и телефона си в Темза.

След като се бърна в хостела, написа сърдечно благодарствено писмо до Пати Соколов на старомоден лист хартия за писма и го пусна в пощата. Сетне опразни шкафчето си и опакова багажа си в куфара. Документите й за самоличност бяха в изряден ред. Увери се, че е поставила всички малки шишенца с лосиони и продукти за коса в устойчиви отделни найлонови пликчета.

Джул никога не бе ходила във Вегас преди. Преоблече се в тоалетната на автогарата. Мивките бяха окупирани от някаква бяла жена на петдесетина години, бутаща количка на колелца. Седеше до мивките и ядеше сандвич, увит в мазна бяла хартия. Слабите й бедра бяха напъхани в мърляв черен клин. Русоляво сивата й коса беше бухнала и вдигната високо. Бе мръсна и сплъстена. Обувките й се въргаляха на пода — бледорозови лачени сандали на тънък ток. Седеше на ръба на плота на мивките и клатеше във въздуха голите си крака, налепени с лейкопласт.

Джул влезе в най-широката кабинка и се зарови из куфара си. Сложи си кръглите обеци за пръв път от близо година. Нахлузи роклята, която си бе купила — къса и черна, — и я съчета с кожени обувки на висок ток. После извади червената перука, която беше неестествено гладка, но цветът отиваше на луничките й. Извади кутията с грима, затвори куфара и се приближи към мивката.

Жената, седнала там, не показа с нищо, че е забелязала смяната на цвета на косата й. Смачка хартията от сандвича и запали цигара.

Гримьорските умения на Джул бяха придобити чрез гледане на клипчета в интернет. През по-голямата част от изминалата година носеше грим, който смяташе за подходящ за студентка в университета: естествено изглеждаща кожа, лек руж, прозрачен гланц за устни, спирала. Тя извади изкуствените си мигли, зелените сенки за очи, черната очна линия, фондьотена, четките за контуриране, молива за вежди и гланца за устни в коралово розово.

Всичко това не беше наистина необходимо. Не се нуждаеше нито от грима, нито от роклята и обувките. Перуката най-вероятно беше достатъчна. И все пак подобна дегизировка беше добро упражнение — така поне й се струваше. Пък и й харесваше да се превръща в някой друг.

Другата жена заговори, докато Джул довършваше грима около очите си.

— Работещо момиче ли си?

Джул отговори с шотландски акцент — просто така, за забавление.

— Не.

— Продаваш ли се… имам предвид?

— Не.

— Недей да се продаваш. Толкова е тъжно това.

— Не се продавам.

— Много жалко би било, само това искам да кажа.

Джул си замълча. Сложи си малко хайлайтър на скулите.

— Аз правех така — продължи жената, слезе от мивките и напъха изстрадалите си крака в сандалите. — Нямах нито семейство, нито пари. Така започнах, и сега не е по-различно. Но този път не води нагоре, дори да си ги избираш богати. Трябва да знаеш това.