Е. Локхарт - Истинска измама

Всички хора ли бяха такива — лишени от автентична същност?

Или беше така само с нея?

Недоумяваше дали е способна да обикне собственото си странно, обезобразено сърце. Искаше някой друг да го стори вместо нея — да съзре как бие в гърдите й и да каже: „Виждам каква е истинската ти същност. Виждам, че съществува и че е уникална и достойна за любов. Обичам те!“.

Колко мрачно и глупаво беше да си така странен и обезобразен , да нямаш точна форма, да нямаш истинско Аз, когато целият ти живот се простира пред теб. Джул бе надарена с множество редки таланти. Работеше усилено и действително имаше толкова… страшно много неща, които да предложи на света. Знаеше го.

Защо тогава продължаваше да се чувства така безполезна?

Искаше да звънне на Имоджен. Искаше й се да чуе характерния нисък смях на Ими, както и някой от дългите монолози, в които й разкриваше какви ли не тайни. Искаше й се да можеше да й каже: „Страх ме е“. А Ими би отговорила: „Но ти си смела, Джул. Ти си най-смелият човек, когото познавам“.

Искаше й се Паоло да дойде, да обвие ръце около нея и да изрече пак същото, което вече й бе казал веднъж — че е „великолепен, първокласен човек“.

Искаше й се наоколо да има някой, който да я обича безусловно, който би й простил всичко. Или още по-добре — някой, който да е узнал всичко за нея и да я обича заради онова, което е.

Нито Паоло, нито Ими бяха готови на подобно нещо.

И все пак Джул си спомняше допира на устните на Паоло върху своите и аромата на жасминовия парфюм на Ими.

Нахлузила отново черната перука, Джул слезе долу в офиса на „Кабо Ин“. Вече бе премислила стратегията си. Късно бе, така че офисът за клиенти беше затворен, но тя даде на рецепциониста щедър бакшиш, за да й го отвори. Седна пред компютъра и си запази самолетен билет от Сан Хосе дел Кабо до Лос Анджелис за следващата сутрин. Използва собственото си име и плати с обикновената си кредитна карта — онази, която бе пробутала в „Плея Гранде“.

Сетне попита рецепциониста откъде може да купи кола срещу сума в брой. Той й отговори, че наблизо имало един по-дискретен търговец, който би могъл да й продаде нещо срещу американски долари на сутринта. Записа й адреса — намираше се на улица „Ортиз“, до „Ехидо“, както й обясни.

Ноа следеше транзакциите по кредитните й карти. Сигурна беше в това — иначе нямаше как да я е намерила. Сега детективката щеше да забележи новото плащане и да отиде в Лос Анджелис. Самата Джул обаче щеше да си купи кола, плащайки в брой, и да тръгне към Канкун. Оттам щеше да поеме към остров Кулебра в Пуерто Рико, където имаше множество американци, които никога не показваха паспортите си.

Тя благодари на рецепциониста за информацията относно търговеца.

— После няма да си спомняш за какво сме си говорили, нали? — попита го, побутвайки още една двайсетачка към него през тезгяха.

— Може и да си спомня — отвърна той.

— Не, няма — каза тя и добави петдесетачка.

— Не съм ви виждал — увери я той.

Спа зле. Още по-лошо от обикновено. Сънува как се дави в топла тюркоазносиня вода; как по тялото й се разхождат изоставени котки, докато спи; как я задушава змия. Събуди се с крясък.

Пийна вода. Взе си студен душ.

Заспа… и пак се събуди от собствените си викове.

В пет сутринта влезе с олюляване в банята, наплиска лицето си с вода и си сложи молив за очи. Защо не? Обичаше грима. Имаше време. Нанесе си коректор, после — пудра, добави сиви сенки за очи и спирала, а накрая — почти черно червило със слой гланц за устни над него.

Втри малко гел в косата си и се облече. Черни дънки, същите ботуши и тъмна тениска. Дрехите бяха прекалено дебели за мексиканската жега, но пък бяха практични. Прибра всичко в куфара, изпи бутилка вода и излезе от стаята.

В коридора седеше Ноа, облегнала гръб на стената, хванала димяща чаша кафе с двете си ръце.

И чакаше.

Краят на април 2017 г.

Лондон

Седем седмици по-рано, в края на април, Джул се събуди в един младежки хостел в покрайнините на Лондон. Във всяка стая имаше по осем легла — тънички матраци, постлани с обикновени бели чаршафи. Върху тях се мъдреха спални чували. На стените бяха подпрени раници. Из помещенията се носеше слаба миризма на немити тела и пачули.

Спала бе с дрехите, с които тренираше. Измъкна се от леглото, завърза обувките си и пробяга тринайсетина километра през предградието, покрай кръчмите и месарниците, чиито кепенци още стояха спуснати на светлината на ранното утро. Щом се върна, направи няколко поредици клекове, коремни преси и лицеви опори в общата стая на хостела.