Е. Локхарт - Истинска измама

Той сви рамене и се засмя.

— Да, успявал съм.

— Тогава тези момичета трябва да са били много глупави.

— Много са мили, ето какви са. Ще ти покажат как стават нещата. Работата не е кой знае колко трудна.

— Аха.

— Ще те пазим чиста. Ще си купиш хубави дрешки. И ще спиш до късно всяка сутрин.

Джулиета му бе заявила да се разкара, но Нийл се бе завъртял пак около щанда седмица по-късно. Този път я помоли така учтиво, че тя му позволи да й купи бурито от едно от павилиончетата в мола. Седнаха на очуканата масичка до някакво декоративно басейнче.

— Мъжете си падат по жени с мускули, нали се сещаш — поде Нийл. — Не всички, но много от тях. Обичат да ги командват. Искат момиче с твоето телосложение, което да не им дава да я наричат „красавица“. Нали разбираш? Мога да ти осигуря много добри пари от този тип мъже. Много, много добри пари.

— Няма да тръгна да се продавам по улиците — отвърна му тя.

— По никакви улици няма да тръгваш, новачке. Става дума за няколко апартамента в сграда с портиер, асансьор и прочее. Има джакузита. Има и охрана, която патрулира по коридорите и се грижи всички да са в безопасност. Слушай, в момента явно ти е тежко. Познавам, защото и аз съм бил в същото положение. Започнах от нищото и си скъсах задника от работа, за да си осигуря по-добър живот. Ти си умница и не се страхуваш да говориш направо; хубава си, различна от повечето други момичета. Имаш страхотно тяло, само мускули, и вярвам, че заслужаваш нещо по-добро от положението, в което си сега. Това е.

Джулиета се заслуша.

Той изричаше онова, което тя чувстваше. Разбираше я.

— Откъде си, Джулиета?

— От Алабама.

— Звучиш, като да си от северните щати.

— Отучих се от акцента си.

— Какво?

— Замених го с друг.

— Как?

Мъжете във фитнеса, където работеше Джулиета, бяха стари. Искаха да говорят само за групи мускули и повторения на серии, километри, килограми и дози. А те бяха единствените хора, с които общуваше. Нийл поне беше млад.

— Когато бях на девет — заразказва му тя, — ми се случи… един лош ден, да кажем. Учителката ни викаше да пазим тишина. Крещеше ми да пазя тишина. „Мълчи, момиченце, достатъчно съм те слушала“. „Спри, момиченце, не удряй, разберете се с думи“ — а в същото време ми казваше да млъкна. Смачкват те. Искат да бъдеш мъничък и тих. „Добър“ за тях означаваше просто „такъв, който не отвръща“.

Нийл кимна.

— И на мен все ми се караха, че съм бил твърде шумен.

— Един ден чаках да ме вземат след училище, но никой не дойде. Просто… не дойде. Хората от канцеларията звъняха у нас отново и отново, но никой не вдигаше. Една от учителките в занималнята, госпожица Кейла, ме закара у дома. Навън вече беше тъмно. Почти не я познавах. Качих се в колата й, защото имаше хубава коса. Да, глупаво е да се качиш в колата на непознат. Знам. Но тя беше учителка. Даде ми кутийка бонбони „Тик-так“. И не спираше да бърбори, докато караше, за да ме развесели, нали се сещаш? И беше от Канада. Не знам от кое точно място в Канада, но имаше канадски акцент.

Нийл кимна.

— Започнах да я имитирам — продължи Джулиета. — Бях любопитна да разбера защо говори така. Вместо „след“ казваше „злеед“. „Туува“ вместо „това“. Това се нарича „удължаване“, между другото. Характерно е за някои гласни. Разсмивах я с опитите си да подражавам на акцента й. Каза ми, че ме бива в имитациите. Когато стигнахме до нас, ме изпрати до вратата.

— А после какво?

— Оказа се, че у дома е имало някой през цялото това време.

— По дяволите!

— Да. Гледаше телевизия. Не се беше сетила да дойде да ме вземе. Или не беше смогнала. Не знаех. Така или иначе, беше гадно. Не си беше направила труда да вдигне проклетия телефон — нито един от всичките онези пъти, когато й бяха звънили от училище. Отворих вратата и влязох вътре. Попитах я: „Къде беше?“, а тя отговори: „Мълчи сега, не схващаш ли, че гледам телевизия?“. Аз я попитах: „Не можа ли да вдигнеш телефона?“, а тя: „Нали ти казах да млъкнеш!“. Поредното „млъквай и не отвръщай“. И така, аз си сипах купичка зърнена закуска без мляко и отидох да гледам телевизия до нея. Зяпахме час или даже повече, преди да ме осени една идея.

— Каква?

— Телевизията може да те научи как да говориш. Водещите на новините, богатите хора, лекарите от сериалите за болници и прочее. Никой от тях не говореше като мен. Но всички говореха подобно един на друг.

— Предполагам, че да.

— Така е. Ето защо си помислих: „Научи се да говориш по техния начин и може би няма да ти казват да млъкнеш толкова често“.