Е. Локхарт - Истинска измама

— Научила си се сама?

— Първо усвоих американски правоговор. Книжовния. Този използват по телевизията. Но вече мога да говоря и с акцентите, типични за Бостън, Бруклин, Западното крайбрежие, Юга, Централна Канада, британски английски като по Би Би Си, ирландски, шотландски и южноафрикански.

— Искаш да станеш актриса. Това ли е?

Джулиета поклати глава.

— Имам по-добри идеи наум.

— Световно господство, значи.

— Нещо подобно. Трябва да го дообмисля.

— От теб определено би могло да излезе актриса — ухили й се Нийл. — Всъщност се обзалагам, че ще играеш във филми. След една година ще те гледам и ще си викам: „Уау! А това момиче Джулиета някога се мотаеше около козметичните щандове, за да намаже по малко безплатен грим на „Шанел“. И ми позволяваше да си приказвам с нея от време на време“.

— Благодаря.

— Трябва да си намериш по-хубави дрехи, госпожице Джулиета. Трябва да се запознаеш с повечко богаташи, които да могат да ти купуват бижута и хубави рокли. Да говориш като по телевизията е едно, но точно сега всичко, което виждам, е анцугът ти, гуменките и евтината прическа. Доникъде няма да стигнеш така.

— Не искам да продавам онова, което продаваш ти.

— Поговори ми малко с бруклински акцент — помоли я Нийл.

— Обедната ми почивка свърши — каза Джул и се изправи.

— Хайде де! Ирландски тогава.

— Не.

— Е, ако някога ти се прииска по-добра работа от онази, която имаш в момента, ето номера ми — каза Нийл и извади визитка от джоба си. Беше черна, а телефонният му номер бе написан на ръка със сребристо мастило.

— Тръгвам си.

Нийл вдигна чашката си с кола като за наздравица.

Джулиета се засмя, докато се отдалечаваше.

Нийл я караше да се чувства красива. И беше добър слушател.

На следващата сутрин тя си стегна багажа и се качи на автобуса за Ню Йорк. Боеше се от онова, в което можеше да се превърне, ако се застоеше още.

А сега беше крайният срок за наема. Не беше яла нищо освен полуготов рамен от супермаркета. В портмонето й се мъдреха пет долара.

Във всички фитнес зали, които опита в Ню Йорк, отказаха да наемат треньор без лиценз. Тя нямаше диплома от гимназията. Нямаше и препоръки, понеже беше зарязала първата си и единствена работа досега. Преценила бе, че във фитнес залите ще й плащат най-добре, за да може да поспести малко и да се огледа за нещо, което да й помогне да напредне в живота. Когато установи, че никъде няма да я наемат, бе пробвала да си намери работа в някой магазин за козметика, после — в какъвто и да било магазин, като бавачка, като сервитьорка, като каквото и да е. Отговорила беше на всяка възможна обява и прекарваше цял ден в обикаляне от място на място. Никакъв късмет.

Отби се в минимаркета под квартирата си. Вътре беше пълно с клиенти. Хората, които тъкмо се прибираха от работа, купуваха кутии макарони и консерви боб или пък триеха лотарийни билети. Джул си купи малка опаковка ванилов пудинг за един долар и си взе пластмасова лъжичка. Изяде пудинга вместо вечеря, докато изкачваше стълбите към апартамента, който делеше с Лита.

Вътре беше тъмно. Джул си отдъхна. Лита или си беше легнала по-рано, или щеше да се забави навън до късно. Така или иначе, нямаше да й се наложи да си измисля извинения защо не може да плати наема.

На следващата сутрин Лита не се показа от спалнята си. Обикновено се събуждаше преди седем всяка събота, за да иде на работа във фирмата за кетъринг. Когато стана осем, Джул почука на вратата й.

— Добре ли си?

— Мъртва съм — чу се гласът на Лита отвътре.

Джул надникна в стаята.

— Днес си на работа, нали?

— В десет. Но цяла нощ повръщам. Снощи смесих различни видове алкохол.

— Искаш ли малко бода?

Лита простена.

— Искаш ли да ида на работа вместо теб? — попита Джул, осенена от идеята.

— Не мисля — отговори Лита. — Имаш ли изобщо някакъв опит с подобни неща?

— Разбира се.

— Ако не се появя, ще ме уволнят — каза Лита.

— Позволи ми да отида тогава — отвърна Джул. — И двете ще спечелим.

Лита пусна крака на пода и се вкопчи в масичката до леглото с окаяно изражение.

— Добре. Става.

— Наистина ли?

— Само че… представи се за мен.

— Двете изобщо не си приличаме.

— Няма значение. Отговорникът е нов. Няма да се усети. Фирмата е голяма. Важното е да се отбележи срещу името ми, че съм била там.

— Разбрано.

— И задължително си вземи парите, преди да си тръгнеш. Двайсет долара на час в брой, плюс каквито бакшиши си изкараш.