Е. Локхарт - Истинска измама

— Чувствам се като страхотен загубеняк — сподели й то, докато въртележката набираше скорост. — Това май беше адски лоша идея.

Говореше с неопределен американски акцент.

Джул му отговори със свилото произношение:

— Защо?

— Заради гаденето. Започна веднага щом въртележката се задвижи. А и аз съм единственият човек на това нещо, който е над десетгодишен.

— Освен мен.

— Освен теб. Качвал съм се на тази въртележка веднъж като малък. Семейството ми дойде тук на почивка. В момента чакам ферибота и понеже имах да убия един час, си помислих: „Защо не? В чест на доброто старо време!“. — Потри чело с длан и добави: — А ти защо си тук? Дошла си с малкото си братче или сестричка ли?

Джул поклати глава.

— Просто обичам да се возя.

Момчето се наведе към нея и протегна ръка.

— Аз съм Паоло Сантос. Ти коя си?

Тя стисна ръката му непохватно, тъй като и двата коня се движеха.

Това момче скоро напускаше острова. Джул щеше да си побъбри с него само минута-две; после едва ли щеше да го види някога повече. Нямаше логика, беше просто импулс, но тя излъга:

— Имоджен Соколов.

Беше й приятно да изрича името. Все пак би било наистина приятно да бъдеш Имоджен.

— О, ти си Имоджен Соколов ? — отметна глава Паоло, засмя се и повдигна меките си вежди. — Трябваше да се досетя. Чух, че може би си във Винярд.

— Знаел си, че съм тук?

— Нека обясня: казах ти фалшиво име. Много съжалявам. Сигурно ме мислиш за смахнат. Просто фалшива фамилия. Наистина се казвам Паоло, но не Сантос.

— О!

— Съжалявам — каза той и за пореден път потри чело. — Знам, че е странно, но предположих, че ще си говорим само за няколко минути. Когато пътувам, понякога обичам да се преструвам на друг.

— Няма проблем.

— Казвам се Паоло Валарта-Белстоун. Баща ми Стюарт е бил съученик на твоя баща. Няма начин да не се познават.

Джул вирна вежди. Чувала бе за Стюарт Белстоун. Беше важна клечка, когото наскоро бяха пратили в затвора покрай онова, което медиите наричаха „скандалът със сделките на „Ди енд Джи“. Преди два месеца, когато съдебното дело приключи, снимката му беше буквално навсякъде.

— Играл съм голф с твоя и моя баща доста пъти — продължи Паоло. — Преди Гил да се разболее. Все говореше за теб. Ходила си в „Грийнбрайър“, а после си влязла… във „Васар“, нали така?

— Да, но напуснах след първия семестър — отговори Джул.

— А защо?

— Това е дълга и скучна история.

— Хайде де. Тъкмо ще ме разсееш от гаденето и няма да повърна върху теб. Ще е много полезно.

— Баща ми би казал, че станах част от компания купонджии и така и не развих потенциала си през първия семестър — каза Джул.

Паоло се засмя.

— Да, звучи точно в негов стил. А ти какво би казала?

— Аз бих казала… че исках живот, по-различен от онзи, който ми бе отреден — изрече бавно Джул. — И дойдох тук, за да се опитам да го започна.

Въртележката забави скорост, след това спря. Двамата слязоха от кончетата и си тръгнаха. Паоло взе голямата си раница от ъгъла, където я беше скрил.

— Искаш ли да идем за сладолед? — попита я той. — Знам къде правят най-хубавия сладолед на целия остров.

Двамата отидоха заедно до малко магазинче. Поспориха какво би било по-добре да сложат върху сладоледа — течен шоколад или карамел, и се споразумяха, че проблемът ще се реши най-лесно, като сипят и от двете.

— Толкова е странно, че си точно тук в момента — каза Паоло. — Имам чувството, че с теб сме се разминавали на косъм хиляди пъти досега.

— Как разбра, че съм в Мартас Винярд?

Паоло изяде една лъжица сладолед, после отговори:

— Ти си… ами малко си известна, Имоджен — напускаш университета, изчезваш безследно, а сетне се появяваш тук. Баща ти ме помоли да ти се обадя, когато пристигна, честно казано.

— Стига бе!

— О, да. Писа ми имейл. Виждаш ли? Звънял съм на телефона ти преди шест дни.

Той извади айфона си и й показа последните обаждания.

— Това е малко прекалено.

— Не, не е — възрази Паоло. — Гил иска да знае дали си добре, това е всичко. Каза, че не си вдигаш телефона, че си напуснала университета и си дошла някъде във Винярд. И помоли да му съобщя, че всичко е наред, ако те срещна. Искаше да ти предам, че ще го оперират.

— Знам, че ще го оперират. Допреди няколко дни бях при него.

— Значи, усилията ми са били напразни — сви рамене Паоло. — Не ми е за пръв път.

Двамата отидоха на пристанището и се загледаха в лодките. Паоло й разказваше как е решил да обикаля и да пътува, за да избяга от съсипаната репутация на баща си и от разрушеното си семейство. Каза й, че се е дипломирал от университета през май и обмисля да постъпи да следва медицина, но му се ще да види света, преди да се ангажира с нещо сериозно. Планираше да прекара една нощ в Бостън, преди да вземе самолет до Мадрид. Той и един негов приятел щели да продължат да пътуват с по една раница още поне година — първо в Европа, после в Азия и накрая във Филипините.