Е. Локхарт - Истинска измама

— Просто дреболия — отговори тя. — Ти мразиш дреболии.

— Но подаръци обичам — поправи я той.

— Знам, че обичаш.

— Хайде! — подкани я той. — Водата би трябвало да е топла.

Двамата прекосиха паркинга и поеха по пътеката към плажа.

Джул хвърли поглед през рамо. Гидът тъкмо ръкомахаше, за да събере тълпата обратно в автобуса. По график трябваше да тръгнат след пет минути.

Нямаше как да се върне в хотела. Батерията на телефона й беше почти напълно изтощена и не знаеше дали ще смогне да си повика такси от този район на острова.

Това нямаше значение. Беше открила Имоджен Соколов.

Джул остави автобуса да поеме без нея.

Третата седмица на юни 2016 г.

Мартас Винярд

Една седмица по-рано един от членовете на охраната на летището спря Джул.

— Ако искате да вземете чантата със себе си, госпожице, трябва да сложите тоалетните си принадлежности в прозрачен плик — каза й мъжът. Имаше отпусната шия и носеше синята униформа на персонала на летището. — Не видяхте ли табелата? Не се допускат течности над сто милилитра.

Охранителят тъкмо бе отворил куфара й и разглеждаше съдържанието му, нахлузил сини латексови ръкавици. Взе й шампоана, балсама, слънцезащитния крем и лосиона за тяло и ги хвърли в кофата за боклук.

— Пускам го още веднъж — каза той, закопчавайки куфара. — Не би трябвало да има проблем. Изчакайте тук.

Тя зачака. Помъчи се да си даде вид, сякаш е наясно как трябва да опакова течности за пътуване в самолет и просто е забравила, но почувства как ушите й почервеняват. Яд я беше заради безсмисленото похабяване на нещата й. Усещаше се жалка и неопитна.

Самолетът беше претъпкан, а седалките — евтини и протъркани от годините употреба, но на Джул все пак й беше приятно. Гледката беше въодушевяваща. Денят беше безоблачен. Крайбрежието се виеше долу — кафяво и зелено.

Хотелът й се намираше срещу пристанището на Оук Блъфс. Представляваше викторианска сграда с бели декорации. Джул остави куфара си в стаята и повървя няколко пресечки, докато не стигна до „Съркют авеню“. Градът бе пълен с туристи. В няколко магазина продаваха хубави дрехи. Нуждаеше се от ново облекло. Взела беше ваучерите си от „Виза“ и знаеше какво й отива, но все пак се поколеба.

Загледа се в жените, преминаващи покрай нея. Носеха дънки или къси памучни поли, съчетани с летни сандали. Преобладаваха бледите цветове, но и тъмносиньото. Чантите им бяха платнени вместо кожени. Червилото — розово или в телесен цвят, но никога червено. Някои бяха с бели панталони и еспадрили. Сутиените им не прозираха под дрехите. Носеха само дребни, изящни обеци.

Джул свали големите халки от ушите си и ги прибра в чантата си. После се отправи обратно към магазините, където си купи чифт широки дънки, три памучни потника, дълга, свободна жилетка, еспадрили и бяла лятна рокля. Плати с картата, след което изтегли пари в брой от един банкомат.

Застанала на ъгъла на улицата, тя прехвърли личната си карта, парите си, грима и телефона си в новата си чанта. Обади се на мобилния си оператор и помоли да удържат парите за сметката й от картата на „Виза“. После се свърза със съквартирантката си Лита, за да й се извини.

Когато се бърна в хотела, Джул отиде на тренировка, изкъпа се и облече бялата лятна рокля. Оформи косата си на едри, небрежни къдрици. Трябваше да открие Имоджен, но това можеше да почака до следващия ден.

Запъти се към някакъв ресторант за морски деликатеси с изглед към пристанището и си поръча рулца от омар. Когато пристигнаха, изобщо не представляваха онова, което бе очаквала. Бяха просто парчета месо от омар с майонеза, поднесени върху препечено хлебче като за хотдог. Надявала се беше на нещо по-изискано.

Помоли за порция пържени картофки и ги изяде вместо омара.

Бе странно да се разхожда из града, без да трябва да свърши нещо. В крайна сметка се озова на една въртележка. Беше на закрито — в тъмна, стара сграда, вмирисана на пуканки. Някаква табела твърдеше, че „Летящите коне“ е „Най-старата въртележка в Америка“.

Джул си купи билет. Нямаше кой знае колко хора — само неколцина хлапета и по-големите им братя и сестри. Встрани чакаха родители, забили поглед в екраните на телефоните си. Музиката беше доста старовремска. Джул си избра един от конете, разположен в най-външния пръстен.

Когато въртележката потегли, тя забеляза момчето, седнало на понито до нея. Беше високо и слабо, но със силно изразени мускули на раменете и гърба: вероятно беше катерач, но определено не и фен на фитнеса. От това, което виждаше, предположи, че е от смесен произход — бял и азиатски. Имаше гъста черна коса, като че прекалено дълга. Изглеждаше така, сякаш бе прекарал дълго време под слънцето.