Е. Локхарт - Истинска измама

— Това е Форест — рече Ими.

— Форест! — възкликна Брук и се здрависа с него. — Окей, време е за прегръдка.

Той я прегърна тромаво.

— Приятно ми е да се запознаем.

— На всички им е приятно да се запознават с мен — отвърна Брук, после посочи към Джул: — А тази коя е?

— Не бъди груба — каза Ими.

— Напротив, очарователна съм — заяви Брук и се обърна директно към Джул. — Коя си ти?

Джул се насили да се усмихне и й се представи. Не бе знаела, че Брук ще идва. Брук явно също не бе подозирала, че Джул ще е там.

— Имоджен казва, че ти си любимият й човек в целия „Васар“.

— Аз съм любимият човек от „Васар“ на абсолютно всички — потвърди Брук. — Затова трябваше да напусна. Там има само две хиляди души. Потребна ми е по-голяма публика.

После помъкна багажа си към горния етаж, където се настани във втората по големина стая за гости във вилата.

Краят на юни 2016 г.

Мартас Винярд, Масачузетс

Пет седмици преди Брук да пристигне, на седмия си ден в Мартас Винярд, Джул си позволи да си купи билет за туристическа обиколка на острова с автобус. Повечето от хората в него бяха от онзи тип, който се води по препоръките на туристическите сайтове за това кои места трябва да бъдат посетени. Семейства и двойки, разговарящи шумно помежду си.

Следобед пристигнаха при морския фар на Акуина. Гидът им разказа, че този район бил населяван от племето уампаноаг от Гей Хед, а по-късно, през седемнайсети век — и от английски колонизатори. След това започна да обяснява за лова на китове, докато всички се стичаха от автобуса, за да се любуват на фара. От високата точка на острова можеха да зърнат и цветните пясъчни скали на Мошъп, но от водата ги делеше около километър пеша в горещината.

Джул се отдалечи бавно от възвишението и се приближи към търговската улица на Акуина — няколко малки магазинчета, в които се продаваха сувенири, изделия на племето уампаноаг и закуски. Шляеше се, пристъпвайки от една схлупена сграда към друга, където разсеяно разглеждаше огърлиците и картичките.

Може би трябваше да остане в Мартас Винярд завинаги. Можеше да се хване на работа в някой фитнес или в някое от магазинчетата, да прекарва дните си до крайбрежието, да си намери жилище някъде наблизо. Можеше да се откаже от опитите си да се превърне в нещо значимо, да се откаже от амбицията. Можеше просто да приеме живота, който й се предлагаше в момента, и да бъде благодарна за това. Никой не би й създавал проблеми. Изобщо нямаше нужда да търси Имоджен Соколов, ако не желаеше.

Докато Джул си тръгваше от един от магазините, забеляза млад мъж да излиза от отсрещния. На рамо носеше голяма платнена чанта. На възраст беше горе-долу колкото нея. Не — малко по-голям. Беше слаб, с тесен ханш и макар че почти нямаше мускули, в движенията му личеше грация и лекота. Носът му беше леко вирнат, а чертите на лицето — правилни. Кестенявата му коса беше вдигната на кок. Носеше черни памучни панталони, толкова дълги, че долният им подгъв се беше разръфал, както и джапанки и тениска с надпис „Рибен пазар „Ларсен“.

— Не знам защо изобщо искаш да влизаме там — обърна се той към спътника си, който явно още беше в магазина. — Няма никакъв смисъл да купуваме излишни неща.

Отговор не последва.

— Ими! Хайде де! Да идем на плажа — повиши пак глас момчето.

И ето я и нея.

Имоджен Соколов. Косата й бе подстригана късо и бе по-рошава и руса, отколкото на снимките, но и дума не можеше да става да беше някой друг. Изглеждаше точно като себе си.

Тя излезе от магазина, сякаш беше най-обикновеното нещо на света — сякаш Джул не я беше чакала и не я беше търсила дни наред. Беше очарователна, но още по-важен бе фактът, че явно се чувстваше добре в кожата си. Чарът й беше напълно непринуден.

Джул почти очакваше Имоджен да я познае, но това не се случи.

— Толкова си кисел днес — каза Ими на момчето. — Много си скучен, когато си кисел.

— Дори не си купи нищо — отвърна той. — Искам да идем на плажа.

— Той няма да ти избяга — възрази Имоджен и затършува из чантата си. — А и всъщност купих нещо.

Момчето въздъхна.

— Какво?

— За теб е — каза тя, извади едно малко пакетче, опаковано в хартия, и му го подаде.

Той дръпна тиксото, с което бе залепено, и извади отвътре някаква плетена гривна.

Джул очакваше той да се подразни, но вместо това гаджето на Ими се ухили. Сетне си сложи гривната и зарови лице в шията на Имоджен.

— Страшно ми харесва — каза. — Идеална е.