Е. Локхарт - Истинска измама

На Джул й отне ден-два да се приспособи, но скоро откри, че вече се чувства комфортно там. Очароваше „временните“ хора с истории за „Грийнбрайър“, „Станфорд“ и — макар и по-рядко — за Чикаго. С готовност спореше с тях, когато на тях самите им се спореше. Флиртуваше с тях, а после забравяше имената им, защото това ги караше да й се възхищават и да искат от нея да ги запомни. Отначало пращаше снимки на Пати Соколов и й пишеше бъбриви, изпълнени с надежда имейли, но не след дълго Джул престана да й обръща внимание по същия начин, по който и Имоджен бе спряла.

Ими я караше да се усеща желана и непознатата радост от това чувство изпълваше дните й.

Един ден, след като вече бе прекарала в къщата около две седмици, Джул се озова сама в нея за пръв път. Форест и Ими бяха отишли заедно на обяд. Ими бе пожелала да иде да види един нов ресторант.

Джул седна пред телевизора и хапна малко от храната, останала от снощи, след което се качи на горния етаж. Застана неподвижно пред вратата на стаята на Ими и се загледа вътре.

Леглото беше оправено. На масата бяха подредени книги, бурканче крем за ръце, калъфът за очила на Форест и едно зарядно. Джул влезе вътре, отвори шишенце парфюм, сложи си малко и потърка китки една в друга.

В гардероба бе окачена една от роклите, които Имоджен обличаше често — тъмнозелена и широка, от тънък памук, с дълбоко, V-образно деколте, което правеше носенето на сутиен невъзможно. Ими обаче почти нямаше бюст, така че това беше без значение.

Без да се замисля какво върши, Джул съблече панталонките си и старата избеляла тениска на „Станфорд“. После махна и сутиена си.

Нахлузи роклята на Ими през глава. Намери и чифт сандали. Колекцията пръстени на Ими — осем от които бяха оформени като животни — беше подредена на тоалетната масичка.

На стената беше облегнато огледало в цял ръст със сребриста рамка. Джул се обърна и присви очи към отражението си. Косата й беше вързана на опашка, но като се изключи това, на приглушената светлина на стаята изглеждаше като Имоджен. Почти.

Значи това било чувството. Да седиш на леглото на Имоджен. Да носиш нейния парфюм и нейните пръстени.

Ими спеше тук нощем… до Форест, но той беше заменим. Ими си слагаше от този крем за ръце, отбелязваше си докъде е стигнала с този книгоразделител. Сутрин, щом отвореше очи, виждаше тези синьо-зелени чаршафи и тази картина, на която бе изобразено морето. Това беше усещането да знаеш, че тази огромна къща ти принадлежи, никога да не се тревожиш за пари или за собственото си оцеляване, да си сигурна в обичта на Гил и Пати.

Да бъдеш облечена така небрежно и все пак — така красиво.

— Извинявай?

Ими стоеше на прага, облечена в къси дънкови панталони и суитшърта на Форест. Устните й блещукаха в червено Заради гланца за устни, който обикновено не носеше. Не приличаше особено на онази Имоджен от представите на Джул.

Джул долови как през тялото й преминава вълна на срам, но се усмихна.

— Предположих, че няма да има проблем — каза. — Имах нужда от рокля. Едно момче ми се обади в последната минута.

— Какво момче?

— Онова от Оук Блъфс. С което си приказвах, когато бях на въртележката.

— А кога?

— Току-що ми писа и каза, че иска да се видим в градината със скулптурите след половин час.

— Все едно — отвърна Ими. — Би ли свалила дрехите ми, ако обичаш?

Джул почувства как лицето й се сгорещява.

— Не смятах, че ще имаш нещо против.

— Би ли се преоблякла вече?

Джул съблече зелената рокля и вдигна сутиена си от пода.

— А това моите пръстени ли са? — попита пак Ими.

— Да.

Нямаше смисъл да отрича.

— Защо облече роклята ми?

Джул окачи дрехата на мястото й в гардероба, сложи си пак собствените къси панталони и тениска и постави пръстените обратна на тоалетката.

— Не мисля, че това за момчето и градината със скулптурите е вярно — каза Ими.

— Мисли каквото щеш.

— Какво става?

— Съжалявам, че облякох дрехите ти. Няма да се повтори. Окей?

— Хубаво — отвърна Имоджен и продължи да я наблюдава, докато Джул връщаше сандалите в гардероба и връзваше маратонките си.

Щом Джул понечи да мине покрай нея и да излезе в коридора, тя добави:

— Имам въпрос.

Лицето на Джул все още гореше. Не й се говореше.

— Не си отивай — настоя Ими. — Отговори ми само на едно, моля те.

— Какво?

— Бедна ли си? — поинтересува се Имоджен.

Да. Не. Да. Джул ненавиждаше уязвимостта, която въпросът я накара да изпита.