Е. Локхарт - Истинска измама

— Като мишка — отговори най-после. — Да, бедна съм като мишка.

Ими закри уста с длан.

— Не знаех.

За миг двете бяха сменили местата си — изведнъж Джул вече имаше предимство.

— Няма проблем — каза тя. — Мога да си намеря работа. Не съм се заела с проблема както трябва… искам да кажа.

— Трябваше да се досетя — каза Ими и седна на леглото. — Знаех, че няма да се връщаш в „Станфорд“, пък и вече спомена, че не се разбираш с леля си, но така и не осъзнах колко сериозно е положението. А виждах как носиш все едни и същи дрехи. И никога не купуваш неща за ядене. И ме оставяш да плащам за всичко.

О! Значи, трябваше да купува храна. Това беше една от социалните норми, за която Джул не бе знаела досега. Ала единственото, което каза на Имоджен, беше:

— Няма проблем.

— Напротив, Джул. Много съжалявам, наистина — отвърна Ими и замълча за момент. После продължи: — Мисля, че досега приемах някои неща от живота ти за даденост, а всъщност не знаех нищо за тях. И не те попитах. Нямам особено разнообразен опит с това, предполагам.

Джул сви рамене.

— Извадила си късмет.

— Айзък все ми повтаряше, че имам много ограничен поглед за света. Но както и да е. Можеш да взимаш назаем каквото искаш.

— Вече ще ми е странно.

— Не го приемай така — каза Ими и отбори вратичката на гардероба. Беше претъпкан с дрехи. — Имам повече от достатъчно. — Приближи се пак до Джул и допълни: — Дай да ти оправя косата. Някои фиби стърчат.

Косата на Джул беше дълга. През повечето време я носеше стегнато прибрана назад. Тя наведе глава напред и позволи на Ими да прибере няколко от кичурчетата на тила й, които се бяха изплъзнали от фибите.

— Трябва да се подстрижеш късо — каза Ими. — Ще ти отива. Не съвсем като мен — с малко по-дълъг бретон и малко по-дълго около ушите, така мисля.

— Не.

— Утре ще те заведа при фризьора ми, ако искаш — настоя Ими. — Аз черпя.

Джул поклати глава.

— Нека направя нещо за теб — упорстваше Ими. — Заслужаваш го.

На следващия ден в Оук Блъфс Джул се чувстваше по-лека без тежестта на косата си. Бе й приятно, че Имоджен се грижеше за нея; че й даде назаем гланца си за устни, след като й направиха прическата; че я заведе да обядват в един ресторант с изглед към пристанището. След като хапнаха, двете влязоха в някакъв магазин за антикварни бижута.

— Искам да видя най-необичайния пръстен, който имате — каза Ими.

Продавачът се засуети наоколо, после подреди шест на един подплатен с кадифе поднос. Имоджен ги докосна с възхищение. Избра един нефритов пръстен с формата на отровна змия, плати го и подаде синята кадифена кутийка на Джул.

— Този е за теб.

Джул веднага отвори кутията и надяна змията на безименния пръст на дясната си ръка.

— Твърде млада съм, за да се омъжвам — каза тя. — Така че не си вади погрешни изводи.

Ими се засмя.

— Обичам те — каза тя небрежно.

Това бе първият път, когато Ими бе използвала думата „обичам“.

На следващия ден Джул взе колата и отиде да купи пропан за грила от железарията, намираща се в другия край на острова. Напазарува и храна. Когато се върна, Имоджен и Форест бяха в басейна, преплели голите си тела едно в друго.

Джул остана неподвижна от вътрешната страна на плъзгащата се врата към басейна, втренчена в тях.

Двамата изглеждаха толкова тромаво, докато се натискаха. Дългата коса на Форест бе пусната и мокрите кичури бяха полепнали по раменете му. Очилата му бяха оставени на ръба на басейна и лицето му беше някак празно и неопределено без тях.

Струваше й се невъзможно. Джул бе сигурна, че Имоджен не може наистина да обича или да желае Форест. Той не представляваше нищо повече от самата идея за приятел — някаква фигура, която да заема отреденото й място. Макар че не го съзнаваше, той също беше „временен“ човек — точно като студентите и художниците, които идваха на вечеря и чиито лица никога повече не се мяркаха наоколо. Форест не знаеше тайните на Ими. Не бе обичан от нея. Джул никога не беше вярвала, че Имоджен би била способна да хване лицето му в длани и да го целуне страстно, сякаш е луда по него — така, както правеше сега. Някак не беше вярвала, че Имоджен би могла да остане гола и толкова уязвима пред него.

Форест я видя.

Джул отвърна на погледа му, втренчвайки се право в очите му. Очакваше той да извика от изненада или да се засрами, но Форест само се обърна към Ими и каза:

— Приятелчето ти е тук.

Като че говореше за някое дете.