Е. Локхарт - Истинска измама

Ими се усмихна на едрия мъж зад тезгяха и каза:

— Сигурно ще ми се смеете, но ми трябват някъде четири резенчета лимон за безалкохолното. Луда съм по лимоните. Бихте ли ми дали, моля ви?

— Лимон ли? — попита продавачът.

— Четири резенчета — каза Ими, като опря дланите и лактите си върху тезгяха и вдигна поглед към него.

— Разбира се — откликна той.

— Смеете ми се — каза тя.

— Не се смея.

— Вътрешно се смеете.

— Не — каза той, сложи лимоновите резенчета, които току-що бе нарязал, в червено-бяла картонена чашка и ги плъзна към нея през тезгяха.

— Благодаря ви тогава, задето приехте лимонената ми молба така сериозно! — рече Имоджен.

Взе едно от парченцата, пъхна го в уста и стисна зъби, за да изпие сока. После каза с пълна с кора уста:

— Много е важно лимоните да получават нужното уважение. Така се чувстват оценени.

Тримата седнаха на една маса за пикник, която гледаше към паркинга от едната страна и към морето — от другата. На поляната зад паркинга имаше хора, които пускаха хвърчила. Беше много ветровито. Масата за пикник беше стара и неравна. Имоджен изяде едно-две картофчета, след което извади някакъв банан от чантата си и го изяде с лъжица.

— Сама ли си тук? — попита я тя. — Във Винярд?

Форест беше отворил броя на „Ню Йоркър“ и се беше извърнал леко настрани от тях. Джул кимна.

— Да. Напуснах „Станфорд“.

Разказа й историята за треньора извратеняк и причината, поради която бе загубила стипендията си. Накрая завърши:

— И не искам да се връщам у дома. Не се разбирам с леля ми.

Ими се наведе напред.

— С нея ли живееш?

— Не. Няма да се занимавам със семейството си повече.

Форест се изкикоти и се обади:

— Нито пък Имоджен.

— Напротив, ще — възрази тя.

— Напротив, няма — настоя той.

Джул погледна Имоджен в очите.

— Явно имаме нещо общо.

— Да. Предполагам, че си права — отвърна Ими и метна обелката от банана си в кофата за боклук. — Виж какво, ела с нас в къщата. Ще поплуваме в басейна, а може да останеш и за вечеря. Ще дойдат на гости и няколко бременно мотаещи се тук хора — нови приятели, които са на острова само за няколко седмици. Ще си опечем пържоли на грила. Вилата е в Менемша. Няма да повярваш колко е голяма. Направо необятна.

Отговорът беше „да“, но Джул се поколеба.

Имоджен седна по-близо до нея и опря ходила до нейните.

— Ела. Ще е забавно — увеща я тя. — Не съм си приказвала по момичешки от векове.

Къщата в Менемша имаше толкова високи тавани и толкова широки прозорци, че дори най-обикновените ежедневни занимания изглеждаха някак по-просторни и светли. Напитките сякаш бяха по-газирани и по-студени от всичко, което бе пила досега.

Джул, Форест и Ими отидоха да плуват в басейна, след което се изкъпаха на открития душ. Хората пристигнаха, но Джул вече усещаше, че не е една от тях — от начина, по който Имоджен я повика да застане на грила и да наглежда пържолите, и от начина, по който после седна на верандата, свита до краката й. Покани я да остане за през нощта в една от стаите за гости, докато другите им приятели се качваха в колата си, за да си тръгнат. Те предложиха да я закарат до хотела й, който се намираше по-нататък по вече тъмните шосета на острова.

Тя отказа.

Ими я заведе в една стая на втория етаж. Имаше огромно легло, леки, въздушни бели завеси и колкото и странно да беше — някакво малко старинно конче за деца и колекция овехтели ветропоказатели, подредени по широкия плот на дървеното бюро. Джул скоро потъна в дълбокия сън, който често причиняваха дългите дни, прекарани на слънце.

На следващата сутрин намусеният Форест я откара в хотела, за да си вземе нещата. Когато Джул влезе пак в къщата, този път с куфарите си, Ими вече бе подредила четири вази с букети на различни места в стаята й. Четири. Освен това й беше оставила купчинка книги на шкафчето до леглото: „Панаир на суетата“ на Текери, „Големите надежди“ на Дикенс и „Пътеводител на Мартас Винярд за познавачи“.

Така започна върволицата от дни, които се сливаха един с друг. Хората на Ими — бременни и литературни приятели на седмицата, с които се сдобиваше на плажа или на пазара, минаваха през къщата един след друг. Плуваха в басейна, помагаха с барбекютата и се смееха истерично, притиснали длан към гърдите си. До един бяха млади: красиви, болезнено слаби момчета и също толкова красиви, шумни момичета. Повечето от тях бяха забавни и не особено атлетични, разговорливи и доста привързани към бутилката — студенти от университета, художници. Освен това произлизаха от различни среди и бяха с различна сексуална ориентация. Имоджен беше дете на Ню Йорк: свободомислеща по начин, който Джул беше виждала само по телевизията, и явно напълно убедена в собствената си привлекателност и стойност като приятелка и домакиня.