Е. Локхарт - Истинска измама

Джул бе замръзнала на място, скрита зад стената на открития душ. Не смееше да помръдне.

— Това означава, че загубих пари и за всички, които бяха заложили на него — продължи Скот. — Казаха, че е трябвало да го оставя да се бие до смърт. Аз им напомних, че според правилата имам право да спра боя. Те казаха, че е така, но и че никой не го прави, защото по този начин прецакваш всички, които са заложили на кучето ти.

Той плачеше.

— И си искаха заложеното обратно. Мъжът, който бе организирал боя, настояваше да си възстанови инвестицията. Каза, че хората са се оплакали, че съм съсипал бизнеса му, като съм поискал да участвам с куче, а после… Страх ме е, Имоджен. Не знам как да подредя нещата без твоя помощ.

— Нека ти обясня положението — поде Имоджен бавно. — Ти си мой работник, мой чистач, мой прислужник. Справяш се сносно и беше забавно да се виждаме от време на време. Това не ме задължава да ти помагам, когато си извършил нещо незаконно и неморално с горкото беззащитно куче.

Джул започна да се поти. Начинът, по който Имоджен каза „работник, чистач, прислужник“. Беше така студена. Досега не я бе съзирала лице в лице с някого, когото ненавиждаше.

— Значи, няма да ми помогнеш? — попита Скот.

— Ние едва се познаваме.

— Хайде де, някои седмици идваше у нас всеки ден.

— Нямах представа, че обичаш да зяпаш как кучета се разкъсват едно друго на парчета, докато не умрат. Нямах представа, че залагаш пари. Нямах и най-бегла представа, че можеш да бъдеш толкова глупав или жесток, защото за мен ти си просто момчето, което ми чисти къщата. По-добре си върви. Ще намеря друг, който да търка пода.

Ими беше лъгала Форест. И Джул. Измисляла си бе лъжливи истории за това къде е ходила следобедите. Подвеждала ги бе защо косата й е мокра, защо е уморена, откъде е купила храна. Мамила ги беше, че е играла тенис с Брук.

Брук. Брук вероятно бе знаела за Скот. Двете с Имоджен често се връщаха у дома заедно, понесли тенис ракети и бутилки вода, и обсъждаха как е минал мачът, след като всъщност изобщо не бяха играли.

Скот си тръгна, без да каже нищо повече. Минута по-късно Ими потропа на вратата на душа.

— Виждам ти краката, Джул.

Джул си пое дъх рязко.

— Защо подслушваш чуждите разговори така? — озъби се Ими.

Джул се загърна по-плътно с хавлията и отвори вратата на душа.

— Подсушавах се. Вие излязохте навън. Не знаех как да постъпя.

— Все се навърташ наоколо. Все шпионираш. На никого не му харесва.

— Разбрах. Може ли да се облека вече, моля?

Имоджен си тръгна.

На Джул й се дощя да я настигне и да стовари шамара си върху фалшивото й красиво лице.

Искаше й се да се чувства силна и с право оскърбена… вместо засрамена и предадена.

Но щеше да й се наложи да си изкара гнева по друг начин.

Грабна банския си костюм и очилата за плуване от кукичката до душа. Отиде в басейна и преплува три километра в свободен стил.

Още три километра. Плува, докато ръцете й не затрепериха.

Най-после се хвърли върху кърпата, постлана на дървената веранда. Извърна лицето си към слънцето. Не усещаше нищо освен умора.

След известно време Имоджен излезе от къщата. Носеше купа топли мъфини с парченца шоколад.

— Току-що ги опекох — каза й. — За да ти се извиня.

— Няма за какво да се извиняваш — отговори Джул, без да помръдва.

— Всичко, което казах, беше жестоко. А и те лъжех.

— Сякаш ми пука.

— Пука ти.

Джул не отговори.

— Знам, че ти пука, зайче. Помежду ни не бива да има лъжи. Разбираш ме толкова по-добре от Форест. Или от Брук.

— Напълно е възможно — отговори Джул и не съумя да сдържи усмивката си.

— Имаш право да ми се сърдиш. Не постъпих правилно. Знам това.

— И това е напълно възможно.

— Мисля, че цялата тази работа беше просто начин да отблъсна Форест. Правя го, когато се отегча от някое момче. Изневерявам му. Съжалявам, че не ти казах. Не се гордея със себе си, повярвай ми.

Имоджен остави мъфините до рамото на Джул, сетне легна до нея на верандата. Телата им бяха успоредни едно на друго.

— Искам да бъда у дома, но искам и да избягам — продължи Ими. — Искам да бъда свързана с хората, но искам и да ги отблъсна надалеч. Искам да бъда влюбена, но си избирам момчета, които дори не съм сигурна, че харесвам достатъчно. Или пък ги обиквам, но после провалям нещата, и то може би умишлено. Не знам кое от двете е. Не е ли безумно?

— Средно безумно — засмя се Джул едва-едва. — Но не крайно. По скалата от едно до десет е около седем, струва ми се.