Е. Локхарт - Истинска измама

Джул облече дрехите на Имоджен за пръв път.

Напъхана в банския й костюм, тя се гмурна под вълните и изплува, изпълнена с неописуемо щастие. Денят бе така бляскав и й изглеждаше невъзможно да чувства каквото и да било освен благодарност за възможността да стои в океана и да обхожда с поглед хоризонта, докато солената вода се плискаше в нея и я побутваше насам-натам. Форест и Ими не говореха много, а вместо това отскачаха заедно с вълните, викаха и се кикотеха. Щом се умориха, двамата застанаха на пръсти малко по-навътре от мястото, където вълните се разбиваха, като заподскачаха леко, позволявайки на водата да ги полюшва напред-назад.

— Ето една голяма.

— Не, тази след нея е още по-голяма. Ей там, виждаш ли?

— По дяволите! Без малко да загина, но това беше супер.

Когато и тримата посиняха леко от студ и се разтрепериха, се върнаха при одеялото на Имоджен и Джул се озова в средата му. Форест лежеше от едната й страна, увит в кърпа с котви по нея, а Имоджен — от другата, обърната по гръб, с лице към слънцето и все още покрита с капчици вода.

— Къде влезе, след като завърши „Грийнбрайър“? — поинтересува се Имоджен.

— След като ме изритаха — уточни Джул. — Тръгнах си от Ню Йорк заедно с леля ми.

— Как, наистина ли те изритаха? — попита Имоджен развеселено.

Форест остави списанието си.

— И още как.

И двамата бяха наострили уши.

— За проституция — отговори Джул.

Лицето на Имоджен придоби сурово изражение.

— Майтапя се. Беше шега.

Имоджен се разсмя едва-едва, с нисък глас, закрила уста с длан.

— Тина Не-знам-коя-си ми дърпаше косата и ме заплашваше в съблекалнята — разказа Джул. — И накрая аз й фраснах главата в една тухлена стена. Наложи се да я шият.

— Онази с къдравата коса беше, нали? Високата? — попита Имоджен.

— Не. По-ниската, която следеше високата като кученце.

— Не си я спомням.

— И по-добре.

— И й удари главата в стената?

Джул кимна.

— Доста съм бойна. Може да се нарече „талант“.

— Бойна ли? — попита Форест.

— Бива ме в боя — обясни Джул. — Не го правя за забавление, де… А за самозащита. За да побеждавам злото. Да пазя Готам.

— Не мога да повярвам, че не съм научила, че си пратила някакво момиче в болницата! — възкликна Имоджен.

— Постараха се да покрият случая. Тина не искаше да се разчува заради нещата, които тя ми беше сторила, преди да я накарам да спре, нали се сещаш? Пък и репутацията на „Грийнбрайър“ щеше да се очерни, ако хората бяха разбрали. Момичета да се бият. Разигра се точно преди концерта преди зимната ваканция — поясни Джул. — Когато идват всички родители. Позволиха ми да участвам в него и да пея, преди да ме изритат. Помниш ли? Парчето със солото на онова момиче — Карауей.

— А, да. Пейтън Карауей.

— Изпяхме една песен на Гершуин.

— И „Рудолф“ — допълни Имоджен. — А бяхме прекалено възрастни за такава песничка. Направо нелепо беше.

— Ти носеше синя кадифена рокля с V-образни шарки по предната част.

Имоджен закри очи с ръка.

— Не мога да повярвам, че си спомняш тази рокля! Майка ми все ме караше да нося такива неща по празниците, а ние дори не празнуваме Коледа. Доставяше й удоволствие да ме третира като кукла, която да облича, както си реши.

Форест побутна Джул в рамото с показалец.

— Значи сигурно започваш университета през есента.

— Всъщност завърших гимназията по-рано. Така че следвам вече от година.

— Къде?

— В „Станфорд“.

— Познаваш ли Ели Торнбъри? — включи се Имоджен. — Тя ходи там.

— Май не.

— А Уокър Д’Анджело? — попита Форест. — Следва история на изкуствата.

— Форест вече завърши университета — обади се Имоджен. — Но за мен там беше като някакъв кръг на ада, така че няма да се върна.

— Не си се и опитала да свикнеш — каза Форест.

— Звучиш като баща ми.

— О, стига си се цупила.

Ими си сложи слънчевите очила.

— Форест пише роман.

— Какъв роман? — попита Джул.

— Представи си смесица между Самюъл Бекет и Хънтър С. Томпсън — заяви Форест. — Пък и съм голям фен на Пинчън, така че се усеща и неговото влияние.

— Успех с това — изкоментира Джул.

— О, ама ти наистина си много бойна — каза Форест. — Доста е готина, Имоджен, не мислиш ли?

— Той харесва заядливи жени — заяви Имоджен. — Това е едно от малкото му чаровни качества.

— А ние харесваме ли него ? — попита я Джул.

— Търпим го, защото изглежда добре — отговори Ими.

Тримата решиха, че са гладни, и тръгнаха пеша към ресторантчетата около Акуина. Там имаше няколко павилиончета за закуски. Форест поръча три порции пържени картофи, които да си поделят.